автор: tender

Смъртта чертае пак със устни тънки
по челото ми от камшик следите,
откъсва в мене брънка подир брънка
целувката й в устните ми впита.
Какво ще ме придържа към живота
ако се скъса брънката последна?
Или ще ме остави тя сиротен
на пътя да очаквам полъх леден?!

Не искам безутешен да остана,
преди това смъртта си ще очаквам.
И без това аз целият съм в рани -
нехая за мъртвешката й хватка.
Та кой така неистово опитва
да чуе пак от думите отровни?...
Смъртта една сърцето ми опива.
Целувката й имам за любовна.

(Не исках да отварям тази скоба...
За флирта черен луд ме наречете -
любов ли е, тя носи и прокоба.
Смъртта обича влюбени поети.)