автор: nikoi_1

Различен съм и все съм същият-
не мога сам да се позная:
Луната ли се спря над къщите
или началото се срещна с края?

И сянката ми, болно дълга,
струи по пътя уморена,
изтича мамена и лъгана,
и трудно, трудно съхранена

във клоните, в крайпътните къпини
/в бодлите им, сурово ясни/,
в хралупите на минали години
и в спомени, които гаснат.

И сякаш всичко си е същото:
Луната - стара куртизанка-
върви разголена край къщите
с ехидната усмивка на стопанка.

Но аз къде съм в цялата история?
И важно ли е как се казвам?!
Мълчанието стреля от прозореца
и ме ранява със проказа-

дребнавостта на битието.
Опивал съм се от омраза...
И мъртъв бях!Но ето, ето:
Луната се разтапя и залязва

и вик на славей ме догонва
в недосънувания ми живот,
в деня ми, който се отронва
като изминат автостоп.

И тази песен ми напомня,
че аз изглежда съм живял,
че Днес отмина тъй безславно.
Навярно времето съм спрял

с разбития часовник на земята,
с конвулсиите смъртни на стрелките
в мига, във който тишината
се сля със нощите и дните.

И сякаш друг съм, но и същият -
не мога сам да се позная...
Луната ли се спря над къщите,
или началото се срещна с края?!