автор: ina_ivanova

Замаяна, почти дрогирана,
в просъница
сънуваше наяве.
„Не го мисли!” –
на нея ли говореха?
(Утробата...
пулсираща от спомени...)

Събуждане...
„Разбра ли?
Безнадеждно е...”
Тя плаче.
А не помни, за какво....
„Диазепам!” -
крещи пак доктора.
- Не искам!!! -
с нокти във дланта му,
тя
може би...
опитва
да се върне.

„Така е по-добре!
Заспивай!
То беше болно,
много болно...” -
С години ще си спомня
този глас
и ще сънува...
детски плач.

...
Ще заздравее раната...
на тялото.
Ще се редуват дните пак,
по навик.
А зад клепачи,
в тъмното отворени,
ще я очаква
поглед непознат.

Очите му
навярно са я търсили...
Ще си прости ли някога?
Едва ли.
Тя не успя,
дори...
да го прегърне,
да го целуне,
преди тръгване...