автор: presian_penchev

Влязоха в двора. Сега училището се стори на Филип като декор, като картонена изрезка за някоя театрална постановка, филм или пиеса. Беше, естествено, пусто. Сега бяха пред стълбите и входната врата. Виждаха се десетките прозорци на класните стаи, футболно-баскетболното игрище отляво, втората сграда, която пресичаше основната отдясно в прав ъгъл.
Зад двете се намираше физкултурния салон с още едно игрище паралелно нему. Всичко това беше оградено с ограда, с два изхода-отпред и отдясно зад втората сграда.
-Как ти се струва сега това място Филип? Така като го гледаш.
-Мъртво-отговори кратко той.
-Да, такова е. А, ако беше ,,живо”.
-Може би щеше да е по-добре.
-Нима?
Замълча за крадко.
-Може би и като ,,живо”, не беше кой знае какво. Е, имах си приятели, на моменти беше много забавно, но като цяло не е място което обичам.
Съзнаваше, че всичко което говореше в момента беше всъщност измислено от Кристиян, че тези спомени отчасти бяха и негови, и…кой твърди, че смъртта е най-лошото нещо. Когато си мъртъв просто не съществуваш. Много е различно от това да си в един мъртъв свят, в който да знаеш, че не съществуваш.
-Хайде, хайде Филип, не гледай толкова мрачно на ситуацията. Ти съществуваш и светът ти също съществува. Тук сме, защото нещо му пречи за това и трябва да открием причината.
-Творческата ти криза-каза Филип.
-Да, но трябва да намерим начин да се излекувам от нея. Хайде да влезем вътре.
-Това, и изобщо всичко, как ти хрумна-беше го запланувал или спонтанно решаваш да тръгнеш нанякъде?
-Може би сам знаеш отговора.
-А, да ,,разказът ме води”-цитира Филип
Двамата се за изкачваха по стълбите влязоха в училището.

-Кажи ми-попита го Филип-щом разказът, така или иначе те ,,води”, не значи ли това, че по някакъв начин…писането ти се възвръща.
-Нека не обсъждаме този въпрос точно сега. В момента може би не съм аз този който пише.
-А кой?
-Знам ли? Може би друг писател. Или пък случайност, която просто идва в главата ми и аз чувствам накъде да ходим. Като внезапно хрумнала идея и именно така идват идеите на писателите. Вторите не гонят първите, а точно обратното.
-Значи е ясно-ти пишеш.
-Да видим докъде ще ме отведе това ,,писане”.
Бяха вече вътре в училището. Пред тях бяха кръстосаните стълбища, водещи към горните етажи. Отдясно беше ,,кабинетът”(това беше много смешно определение за мъничката стаичка) на охраната. Зад него беше коридорът към стаите на първия етаж, а отляво-стената с програмите на класовете. В ъгъла бе главното помещение на чистачките слепнато със тази стена. Само като си помислеше Филип, че до преди около час беше излязъл оттук, от това претъпкано с хора място и след това трябваше да се върне отново и да го завари в този вид като доказателство за фалшивия му живот. Тази мисъл беше наистина страшна и продължаваше да го плаши все повече и повече.
-Не е толкова страшно Филип, повярвай ми-каза Кристиян-ако знаеш например, че има хора които в реалния свят живеят по-фалшив живот дори и от твоя тук. Истина е и сигурно го знаеш.
Знаеше го наистина. И беше виждал живи примери за това, но тези спомени бяха всъщност измислици на това което действително беше виждал този писател. Всичките спомени на Филип бяха измислица.
-Да, знам, че е трудно да свикнеш с тази мисъл. На твое място и аз бих се чувствал по същия начин. Наистина знам.
-Накъде да тръгнем сега?- просто попита Филип, сякаш въобще не беше мислел за тези работи.
-Ами, хайде към коридора и класните стаи.

Те, естествено, бяха празни и това беше някак странно. Училището изглеждаше различно без, вечно кънтящия шум от гласове по коридорите. Влязоха в една класна стая отдясно. Вътре имаше петнайсет чина с прилежно подредени столове и идеално чиста дъска. Гъбата и тебешира бяха също така прилежно сложени в единия ъгъл на дългото бюро. Кристиян отиде зад него и седна на учителския стол.
-Седни на някой чин, ако обичаш.
-Сериозно ли?-попита недоверчиво Филип.
-Да.
Той се настани точно на средния чин и на десния стол.
-И сега какво, ще ми преподаваш ли?-попита той насмешливо, въпреки, че въобще на му беше до смях.
-Може би. Понякога можеш да научиш много неща от някого когато си говорите, както и той може да научи много неща от теб. Стига само да умеете да общувате.
-Но ти не го умееш, както сам се изрази по-рано.
-И въпреки това аз мога да те науча да общуваш, както и ти можеш да ме научиш да пиша.
-Аз...какво?!
Едно не беше ясно на Филип-Защо именно той трябваше да има нужда, да се научава на общуване? Филип нямаше такъв проблем. Не си спомняше да е имал. И как пък щеше именно той да научи писател на писане.
-Точно така Филип, не си спомняш да си имал. Не си спомняш. А спомняш ли си с кого и кога общува преди мен.
-Естествено, със…учителката.
-Коя учителка?
-Тази която…
-Коя?
-Тази която…-замисли се за момент-ме изпита последния час.
-Как се казва тя?
-Тя…
Почувства се странно. Почувства се объркан. Почувства се безмълвен за въпрос на който би трябвало да знае отговора, но не го знаеше. Учителката я имаше, силуета и` беше в паметта му, но само той. Бяла сянка. Безплътна бяла сянка.
…безкрайна бяла бездна…
-Не си спомняш нали?-попита писателя.
-Не-кратко отговори Филип.
-Това е защото нямаш такъв спомен. Можеш ли да ми кажеш как изглеждат родителите ти и как се казват.
Отново си напрегна мисълта и същия резултат. Не си спомняше родителите си.
-Знаеш ли защо?-попита Кристиян-защото никога не си имал родители, както и учителка, както и съученици.Съществуването ти започва от там когато излизаш на училищните стълби до момента когато срещаш мен. Останалото просто е мътни силуети или не съществува, поне докато не вкарам съответния спомен в паметта ти. Също като файл на компютър. И всичко това означава, че не си общувал с никого друг преди мен.
-Това е невъзможно.
-Невъзможни неща няма.
Филип се чувстваше все по объркан. Съзнанието на това момче беше пълна лудница. Бъркотия като в мравуняк. И все пак дори и в мравуняка имаше някакъв, макар и трудно разбираем, ред.
-Нека ти изясня картинката-каза Кристиян(Филип вече отдавна беше свикнал с това, че той му четеше мислите, можеше само да се чуди какви са пък неговите мисли)-аз можех да пиша, но не можех да общувам като хората(в реалния свят), ти не можеше да пишеш, но можеше да общуваш без проблеми с хората(в този свят). Сега сме в някакво чистилище между двата свята, в което се превърна този разказ. Сега аз съм загубил способността си да пиша, но разполагам с учудващо добър дар слово. А ти явно изненадващо добре си започнал да развиваш дарба за писане и също така, да губиш своя дар слово.
-Аз не…-не успя да довърши, не знаеше какво, или по-скоро как, да му каже.
-Не се притеснявай, аз за щастие мога да ти прочета мислите. Искаш да ми кажеш, че не можеш да пишеш, че никога не си могъл и не разбираш как би могъл да можеш. Е, пробвай.
От повърхността на чина му, като от повърхност на езеро, изплува клавиатура. Стандартна компютърна клавиатура, само че безжична. Е, явно Кристиян го удостояваше с честа на модерната техника. Никога не беше обичал техниката…
Осъзна, че започва все повече да се заслушва в мислите си, които от своя страна ставаха все повече. Прииждаха на рояци.
…дори и в мравуняка има ред…
Това ли означаваше лудост, или гений, или може би между двете нямаше разлика.
Пръстите му бяха върху клавишите. Изведнъж изпита потребност да удря върху клавишите и да съставя думи, които да съставят изречения. Негови изречения. Чукна някои от тях и написа едно изречение. Погледна към Кристиян и дъската. Той го гледаше спокойно зад очилата си, със вплети една в друга ръце лежащи отпуснати върху бюрото. Нищо ново в него, за разлика от дъската. На нея беше изписано с тебешир изречението което Филип беше написал на клавиатурата.
Небето е синьо.
Погледна през прозореца. Небето наистина бе синьо и наистина бе там.
Написа още едно изречение и погледна към дъската. Там пишеше:
Слънцето грее.
След малко в стаята наистина проникна слънчева светлина и вече не беше толкова изкуствено мрачно, колкото беше преди това. Реши да напише още едно изречение.
Хората са навсякъде.
Отново погледна през прозореца. На двора отначало бе пусто, но постепенно от ляво, а сетне отдясно започнаха да прииждат ученици, както и от входа. В коридора отстрани зад вратата започваха да се чуват гласове, които постепенно се умножаваха, както по сила, така и по численост.
-Това е невероятно-промълви Филип.
-Така е. Хубаво е наистина-каза Кристиян.
Странно, дали той говореше за промяната или за писането.
-Ти за кое говориш Филип? Кое ти харесва повече-писането или промяната.
-И двете неща са…страхотни-не намери друга дума.
-Да, така е, въпреки, че на мен повече ми харесва писането. Но в този момент не пиша аз-лицето му придоби мрачно изражение.
Да, не пишеше той, пишеше Филип, но досега нали именно Кристиян беше писателя, нали него водеше разказа, а Филип бе само измисления герой. Обръщаха ли се ролите и защо, ако е така?
-Защо, защо, защо-промълви Кристиян-вечният въпрос ,,защо?” Цял един живот няма да ти стигне да го задаваш. И може би това е смисъла на живота. Винаги да задаваш въпроса ,,защо” и винаги да търсиш отговори. Винаги да се променяш и развиваш, и да ставаш нещо повече от това което си. Винаги да си срещу себе си и срещу нещата които ти пречат, и които са в теб. Справиш ли се с тях, тези извън теб няма да имат значение, защото ще си победил най големия си враг-ти самият. Колкото повече неща научаваш, все повече ще разбираш колко малко знаеш и какво си всъщност. И питаш защо ролите са разменят? Ще разбереш, рано или късно ще разбереш.
Филип тотално беше останал без думи. Това момче наистина беше гений. Не е трябвало да спира да пише, независимо дали зависеше от него или не. Ако можеше винаги да е говорил открито така както сега, щеше да смайва хората постоянно. Щеше да се оправя с тях с лекотата с която добър телевизионен водещ се справяше със зрителското внимание в някое предаване.
-Сега ти пишеш разказа, ти можеш да го довършиш. Вече разбрах. Не съм го писал аз досега, писа го ти.
-Но…как…и защо-изпелтечи Филип. Невероятно, просто невероятно. Способността му да говори се премести на мястото на способността му да пише, както и втората отиде на мястото на първата. Резултатът-можеше да пише по-добре отколкото да говори. Чудно колко ли писатели имаха такъв проблем. Не знаеше, но навярно съществуваха и явно Кристиян беше един от тях, а сега и Филип. Но Филип беше измислен литературен герой. Е, да това стана ясно вече, сега въпросът бе как е станало всичко това и какво следваше оттук нататък. Погледна към Кристиян.
-Да бих могъл да ти дам отговори, но…разсъждавай Филип. И за да ти е по-лесно-пиши. Понякога когато пишеш мислите ти се струват много по-ясни и подредени, отколкото когато просто свободно преминават през главата ти.
-Ами…ако…-защо въобще продължаваше да се опитва да говори, след като знаеше, че нито имаше резултат, нито беше нужно.
-Да, Филип, знам какво искаш да ме питаш. Дали твоето писане няма да повлияе на разказа. Няма, ако не го искаш. Сега ти си писателя и ти решаваш.
Добре тогава, каза си Филип. Погледна към клавиатурата, помисли малко и започна. Думите се отпечатваха(ако това е най-правилната дума) на зелената дъска, така както би ги написал някой със идеално четлив краснопис.
Аз се казвам Филип Борисов и съм писател. Съвсем наскоро станах такъв. Дотогава бях само един литературен герой, който дори не знаеше, че светът му е измислен и че дори самият той е такъв. Разбрах го когато се срещнах с човека който създаде мен и моя свят. Това е друг писател, дошъл от външния свят, който всъщност е истинския…реалния свят. А той-реалният писател. Казва се Кристиян Янев. Светът в който аз живях досега, представлява всъщност разказ, който той е започнал да пише, но не е успял да завърши, нито пък да създаде някаква завръзка. Когато се срещнахме, той лека-полека започна да ми разкрива истината. Накрая ми я доказа изцяло, като ми показа как изглежда самият разказ външно, погледнат отстрани. Приличаше на летящ остров висящ в нищото. Беше много странно и когато отидохме до самия Ръб. Почувствах се като герой на Тери Пратчет, само че смеха липсваше. Изцяло бях много шокиран да науча истината, както и объркан и се оставих на Кристиян да ме води. Защото, както той каза нещо го води и него, и това е именно разказа. Така го каза: ,,Не писателя води разказа, а разказа води писателя” и е истината всъщност. Поразходихме се малко, поговорихме и накрая стигнахме до училището. Никога не съм се чувствал така по време на разговор. Винаги съм водил нормални разговори с хората, но тук изцяло загубих дар слово и в крайна сметка така стана. Не си го възвърнах. Но на мястото на това, дойде друг дар, който никога не съм притежавал-писането. От Кристиян разбрах, че в реалния свят, той е имал такъв проблем. Трудно общувал с хората, но имал голям талант да пише. Лошото било това, че в неговия свят таланта му нямал никакво значение. Било все едно дали го можел или не. Важни били само няколко неща около които се въртял интересът на по-голямата част от хората около него. Тези неща обаче не привличали ни най-малко Кристиян. Привличали го други неща, като писането и рисуването, които нямали абсолютно никакво значение и смисъл за заобикалящите го хора.
-Това не си ми го казвал-попита Филип (най-цялостното изречение, което беше казвал до сега).
-Така е, но въпреки това ти го знаеш. Знаеш и още много други работи, които не предполагаш. Писането е голяма сила. Продължавай.
Филип се наведе над клавиатурата и продължи. Думите които изписваше се редяха на дъската като дълъг урок, който трябваше да бъде разказан, чрез този едновремешен метод-с тебешир писмено пред всички. Шумът в коридора засега беше стихнал. Навън също нямаше много ученици, защото междучасието беше свършило и в момента се караха часовете.
А в тази класна стая Филип си играеше на бог заедно с друг такъв. Единственото което можеше да направи е да продължи, тоест да пише. Започна отново да удря по клавишите.
Кристиян Янев-другият ,,бог”, бил някак просмукан от компютъра си, или по скоро от разказа и се отзовал в него. Тогава, не зная след колко време, се срещна с мен и оттам нататък минахме през всичко което описах по-горе и накрая се отзовахме в тази стая в която аз в момента си играя на бог като пиша. Той ми каза много неща, които бяха, ако не гениални, то изключително умни, които няма да забравя докато съществувам. Но две от тях дълбоко ми се набиха в ума и те са единствените неща, които не мога да разбера. А именно, цитирам: ,,-И въпреки това мога да те науча да общуваш, както и ти можеш да ме научиш да пиша.”
,,-Сега ти пишеш разказа, ти можеш да го довършиш. Вече разбрах. Не съм го писал аз досега, писа го ти.”
Въпросът ми е(въпреки, че вече знам, че няма невъзможни неща. наистина знам): Как е възможно, човек който винаги е писал да иска отново да бъде научен да пише от някой който(да забравим за момент, че не е реално човешко същество) никога през живота си не имал дарба за това и как един човек, който не знае как да общува нормално с хората тепърва мен да учи на това, след като съм го правил без проблем винаги(или поне така си спомням). Вторият ми въпрос е: Как е възможно аз да съм писал разказа досега, след като в крайна сметка писателя е той? Какво е разбрал Кристиян?
Филип вдигна поглед към него и не каза нищо. Той продължаваше да го гледа все така спокойно. Със скръстени пръсти на учителското бюро и изписана със тебешир дъска.
-Какво разбрах ли Филип?-попита спокойно Кристиян-Ще ти кажа.
Помълча малко и каза(това беше нещо, което Филип никога не забрави):
-Не аз съм писателя, а ти. Не ти си литературния герой, а аз.
Той стана от учителското бюро и се запъти към вратата.
-Сбогом Филип-каза, отвори я и излезе навън.
-Къде отиваш?-извика му Филип, стана от чина и се затича към вратата. Хвана дръжката, завъртя я надолу я и бутна.
Но тя не се отвори.
Опита още веднъж, но вратата не поддаде. Обърна се към стаята, клавиатурата все още беше на чина, а дъската все още бе изписана.
,,Не съм аз писателя а ти.”
Думите кънтяха в главата му. Думите на писателя…думите на литературния герой. Кой от двамата всъщност беше някой от двамата? Кой, кой беше? Кой всъщност бе истинският свят и кой измисления разказ? Пълна лудост. Всичко това беше пълна лудост.
Филип отиде до прозорците, вън все още бе пусто, но слънчево. Момчето сега се обърна към клавиатурата.
,,Сега ти пишеш разказа. Ти можеш да го довършиш.”
,,Писането е голяма сила.”
Думите на Кристиян продължаваха да кънтят в главата му, както и още много други. Това ли беше усещането да си писател, постоянно в съзнанието ти да отекват разни мисли, образи(малко оставаше да каже и гласове, което впрочем, също бе вярно). Това ли е то, да не можеш да се съсредоточиш към нищо от заобикалящия те свят?. Това ли е то, великата дарба на писателите. Великата сила но творците, така да се каже. Ако можеше да се отърве от целия този бушуващ ураган от мисли в съзнанието си, би го направил веднага и би се върнал обратно към нормалното си състояние. Но сега трябваше да обуздае урагана и единственият начин беше да пише.
Грешни мисли, неправилни мисли-заговори друг гласец в главата му.
,,Може и така да е. Все тая.”Съгласи се мислено със себе си той.
Филип седна на чина зад клавиатурата. Дъската беше изписана цялата. Гъбата и тебешира си стояха непоместени в края на бюрото. Чудно как ли да премахне вече изписания текст. Защо въобще трябваше да го изписва? Нужен ли бе той? Вероятно да, каза си наум Филип. Вероятно да, във всеки случай не трябваше да го изтрива. Загледа се във последните редове. Помисли малко и след това започна:
Последното нещо, което Кристиян ми каза преди да излезе през вратата бе, че това което е разбрал, е цитирам:
,,-Не аз съм писателя, а ти. Не ти си литературния герой, а аз.”
Това няма да го забравя никога. Не знам, в крайна сметка, как е било отначало, но сега определено аз съм писателя, а той…
Изведнъж осъзна и тръпки го побиха при тази мисъл. Беше наистина…невероятно. Продължи с текста.
…а той, литературният герой за когото в момента пиша. Не знам в кой момент ролите ни се обърнаха(и дали изобщо са се обръщали), но сега аз съм този който ще довърши, започнатия от Кристиян Янев разказ. Сега определено той би могъл да ме учи да общувам, а аз да го уча да пише. Мисля, че тези негови думи бяха катализатора не промяната. В момента когато го каза, нашите роли се размениха и където, и да е той сега, сигурен съм, че е щастлив, защото се е променил. Станал е нещо друго, станал е нищо повече от себе си, въпреки, че дарбата му на разказвач премина у мен. Въпреки, че моята дарба на оратор(да, определено ставах за такъв) премина у него. И така и аз станах нещо повече от това, което бях. Може би и двамата имахме нужда от тази промяна, защото той знае, че аз ще използвам неговата дарба по-добре от него и той-моята по-добре от мен. И може би, това е причината всичко това да се случи. А за това, кой свят е реален и кой не, мисля, че нямам отговор. Мисля, че такъв не съществува. Аз никога не бих и предположил, че съм литературен герой, докато не срещнах Кристиян Янев. Определенията реален и нереален важат само за света на който принадлежиш. Само за света в който вярваш. Но освободиш ли се от вярата си, настъпи ли промяна, нещата стават съвсем други. Ти ставаш съвсем друг. Променяш се и го правиш защото е нужно.
Филип вдигна поглед към дъската, която вече не беше дъска, а екран на компютър и беше на сантиметри от очите му. Огледа се наоколо, вече не беше в празната класна стая, а обикновена стая. Седеше на бюро, което бе с гръб към прозореца и на което беше поставен компютърът. Стените бяха бананово жълти, имаше една лампа с кръгъл плафон в средата на тавана. Леглото беше точно отсреща, а вратата-в левия ъгъл на стаята. Встрани в дясно имаше библиотека с много и най-различни книги от различни автори. Между леглото и библиотеката в ъгъла беше сложен двукрилен гардероб. Той се опираше в леглото, но между него и библиотеката имаше известно разстояние, за да може, естествено, вратите да се отварят и затварят. А в празния ляв ъгъл до бюрото стоеше облегната- правоъгълна, дълга и черна чанта със закопчалки. Тя беше много тънка. Филип знаеше за какво служеше тя. Всичко това най-вероятно беше стаята на Кристиян, а в тази чанта той държеше творбите от другото си занимание-рисуването. Може би щеше да ги разгледа по-късно. Но сега на преден план излизаха по-важни въпроси. Като например фактът, че тази стая сега принадлежеше на Филип. Чудно какво ли биха си помислили родителите на Кристиян, щом завареха друго момче в стаята му. За момент го обзе страх, ако в този момент вратата се отвореше и влезеше някой от тях. Филип просто нямаше да има какво да обясни, на въпроси като ,,Кой си ти?”, и ,,Къде е Кристиян?”. След това реши да се огледа в някое огледало, но не откри такова. Не откри огледало, но на монитора имаше Уеб-камера. Компютърът работеше. Филип включи програмата за нея (като въобще не знаеше откъде знае как) и се видя. Видя по-точно-Кристиян Янев. Видя му се странно, но кое не беше странно в този момент. Във цялата ситуация изобщо. Явно бе се въплътил в тялото на Янев, за да не го различават, че е някой друг. Очилата ги нямаше само, но може би имаше резервни. Във всеки сучай виждаше добре, засега не се нуждаеше от такива.
Така, беше в света на Кристиян Янев, вероятно трябваше и да отговаря на неговото име, което щеше да бъде трудничко, но трябваше да свикне. Стана и обиколи стаята. Беше сравнително подредена и уютна, леглото беше удобно и меко. Дрехите бяха подредени в гардероба, сред книгите се намираха интересни заглавия от интересни (поне според Филип) автори. Сред тях бяха Стивън Кинг, Хауърд Лъвкрафт, Дийн Кунц, Артър Кларк, Тери Гудкайнд, Тери Пратчет и други. Имаше и много български автори, които естествено имаше във всяка българска къща, само дето момчето което живееше тук ги беше чело (дори всичките). Сред някои от тези писатиели пък бяха Димитър Талев, Димитър Димов, Йордан Йовков. Също така поети като Пейо Яворов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и др. Въобще писатели да търсиш в тази стая. Филип погледна и през прозореца. Виждаше се задният двор на къщата, а зад оградата-гора. Много удобно местенце за писател. Тихо и спокойно, може изцяло да се вслушва в гласовете си...колко смешно. След това, докато гледаше през прозореца, в главата на Филип дойде друга, и то доста смущаваща, мисъл. Дали пък той самият не си беше открай време Кристиян Янев, но всъщност да се беше побъркал и всичко това да беше станало изцяло в неговата глава. Тази идея звучеше много правдоподобно и лесно би могла да се окаже истина. Нито си спомняше кой е като Филип Борисов, нито изглеждаше като него, а имаше спомени от съзнанието Кристиян Янев. Ако беше така му трябваше помощ и при това сериозна. И все пак си спомняше ката бял ден моментът в който излезе от училището, запътвайки се към вкъщи. Спомняше си, че някога беше част от нещо и това нещо със сигурност не беше светът в който се намираше в момента. Все още чувстваше, че беше изтръгнат от нещо с което дълго бе свикнал. Беше станал свидетел на ужасно парадоксални неща, касаещи се най-вече за него самия. Повечето хора вероятно щяха да си изгубят акъла много по рано от него, но той все още умееше да разсъждава нормално. Иначе всичко което можеше да си представи свързъно с тази случка би могло да се приеме за чиста лудост. Но кое ли не може да се определи като лудост. Хората винаги определяха по-този начин нещата, които бяха извън техните разбирания. А дали това което бе сматано за лудост от хората, не би могло да се окаже всъщност нещо съвсим друго. Филип никога не бе имал глеми предразсъдаци от които да страда. Винаги беше готов лесно да повярва в невероятното, като ясно си даваше сметка какво можеше да му коства това и много добре разбираше кое изглежда лудост в очите на хората и кое не. Но когато нещо имаше всички основания и доказателства да е вярно, когато го виждаше с очите си и го усещаше със всичките си сетива, предпочиташе да се осланя на разума си, отколкото на предразсъдаците. Които в повечето случаи, чисто и просто бяха...глупави.
Изведнъж тялото му засвети. Невероятно, но той вярваше и това не го разколеба. Въпросът беше защо и какво, но беше готов да разбере отговора. А отговорът ще дойде от самосебе си. Трябваше да мисли. И така, като че ли някой му каза, той посегна към лицето си и...дръпна. Блесна малко по ярка светлина и...лицето му остана в ръката му. Приличаше на маска от гума. Разгледа я-смачканото и деформирано лице на Кристиян Янев. Попипа лицето си, кожата му, носа, очите му, всичко си беше на мястото. Седна пред компютъра с включената Уеб-камера. Този път можеше да повярва, но беше трудно за вярване. От екрана го гледаше неговото собствено мице. Зашеметяващо. Значи в крайна сметка това беше костюм, който да може да мине за Янев в този свят. Значи трябваше да направи нещо тук и то явно бе да довърши разказа. Отвори (по скоро максимизира) ,,Майкрософт Уърд” и погледна написаното. С дебели и наклонени букви си личеше написаното от него. Върна на първата страница. Там се намираше малкият абзац на написаното от Кристиян, начало на разказ наречен ,,Филип Борисов”. Той започваше с изречението:
,,Филип Борисов излезе в междучасие. Беше свършил тежък час по физика и се чувстваше изцеден до основи.”
и завършваше със:
,,Но сега не му се изкаше да мисли за тези неща. Просто да си отдъэхне и да забрави поне докато се прибере вкъщи.».
След това започваше частта, която именно Филип бе започнал да пише и която знаеше, че не е довършил. Затова започна продължението отново със дебелия шрифт.
А сега трябва да разкажа какво се случи, след като срещнах Кристиян Янев, с подробности. И мисля, че ще се изненадате много когато узнаете къде се отзовах. И така, аз тогава и не предполагах, че въобще няма да се прибера вкъщи...
Сложи си маската (още веднъж присветна) за по сигурно и продължи. Живя няколко дена в тази къща като кристиян Янев. Родителите му не разбраха за промяната, просто си караха живота (който се стори на Филип убийствино скучен) както са си го карали винаги. Когато разговаряха с Филип/Кристиян (а то не беше често) той винаги намираше какво да им каже, без да изглежда като някой дуруг. А и как би изглеждал, като всичко за което говореха те и всичко което го питаха бе стандартно и маловажно. Не се интересуваха по-задълбочено от дейностите му. Явно бяха свикнали с дългото му стоене пред компютъра. Наистина обстановката в тази къща беше идеална за писатели. Дървета и тишина, дори самата къща беше от дърво. Ходи и на училище като Кристиян Янев, вместо него обаче. Като цяло там беше безинтересно. Повечето от съучениците му бяха скучни, учителите също. Изглежда много от тях бяха сбъркали професията. Някои съучениците опитаха да го бъзикат, но колкото повече напредваше с разказа, толкова повече му се възвръщаше словото и на три пъти успя да ги постави на място. Все пак той беше Филип Борисов, а не Кристиян Янев както изглеждаше отвън.
Те вече не посмяха да го бъзикат.
Написа текста за около една седмица. Когато стигна до мястото в класната стая където започна ,,писателската му кариера” разказа как се е отзовал в стаята и за дните си в къщата, след което написа:
Сега стоя на този стол, на този компютър и пиша, пиша и се надявам някога да завърша, въпреки, че точно тук е краят на историята. Аз бях героя и сега съм писателя, той беше писателя и сега е героя и се чудя в края на краищата, кога ще му дойде краят.
Да, това беше чудесен завършек. Ето, че разказът в крайна сметка бе, някак, завършен. Сега идваха по-досадните работи като редактирането, но може би щеше да го направи утре. Сега вече бе нощ. Съхрани файла като ,,Стори”, стана от стола, отвори прозореца и погледна към гората, а сетне и към небето, звездите и луната. Въздухът тук беше много чист, защото къщата беше досами дивата гора и по нататък нямаше къщи, коли и промишлени предприятия. Само ,,девствена природа”, колко поетично звучи, помисли си Филип и тривиално, и банално, и клиширано, и така нататък.
Изведнъж зад него нещо заблестя.
Той се обърна.
Беше компютърът.
Точно сега монитора заприлича на онова описание, което Криастян му беше дал, преди да се отзове в разказа. Чаша с вода за водни бои. Оттам се показа ръка, след това глава, после друга ръка и тяло. Двете ръце се бяха хванали за масата, докато накрая не се появи цял човек който стъпи върху стола и после на пода. Вдигна очи към Филип/Кристиян и вторият разпозна във него себе си (Филип) така както беше излязъл онзи ,,далечен” ден от училището. Същото правилно лице, заедно със маратонките, тениската, дънките и дори раницата.
-Ти си...-започна Филип като Кристиян.
-Да аз съм-отвърна Кристиян като Филип.
-Какво става?-попита първият.
-Стана каквото стана, свали костюма.
Филип посегна към лицето си, блесна светлинката (като във филма ,,Маската” помисли си той) и ,,маската” остана в ръката му. Но не само тя, заедно с нея тръгна и кожата от цялото му тяло, но той не изпитваше нищо като болка. ,,Костюмът” просто се свлече надолу, като змийска кожа и светлината спря да блести едва тогава, когато всичко се смъкна на пода. Сега Филип Борисов си беше Филип Борисов. Същото направи и другият. Светлината беше доста заслепителна, когато се излъчваше срещу него, а не от него. Този път смачканият и деформиран Филип се свлече на пода до Кристиян. Тези ,,костюми” сега пък напомниха на Филип, на филма ,,Мъже в черно едно”. Всеки който го беше гледал, знаеше за какво става въпрос. Сега пък Кристиян Янев също си беше Кристиян Янев. Двата костюма, в краката на двете момчета, отново заблестяха със тази специфична светлосива светлина и постепенно започнаха да се скъсяват, след което изчезнаха така сякаш никога не бяха съществували.
-Браво Филип-каза Кристиян-ти свърши перфектно своята работа.
-А тя беше?
-Ще ти го конкретизирам така: да напишеш своя разказ за мен?
-И сега какво?
-Остава аз да напиша своя разказ за теб и всичко ще приключи. Аз ще остана тук и ще пиша, а ти ще се върнеш да живеш обратно в своя свят.
-Какво прави там, докато аз бях тук и писах за теб.
-Бях теб и живях там, както ти беше мен тук и писа. Мисля, че знам как да довърша разказа, но за целта ти трябва да се върнеш там, за да бъдеш литературния герой.
-А ти трябва да си тук за да си писателя.
-Именно.
-Какво ще се случи с мен по-нататък?
-Не мога да ти кажа със сигурност. Когато една идея се заформи тя не винаги излиза точно така както се е заформила. Също като в живота (колкото и малко да съм живял), когато правиш план за нещо, то не винаги излиза така както си го запланувал. Може би в немалка степен зависи и от теб, понякога разказът проявява голямо своеволие. Все пак нали знаеш...
-Да, той води парада.
-Точно така.
Нямаше какво повече да си кажат. Филип прекрачи към компютъра, който отново засвети. Каква беше тази магия? От къде идваше? Щеше да остане загадка за Филип. Може би дори и Кристиян не знаеше, а може би и нямаше значение. Вероятно ставаше въпрос за нещо ужасно мистериозно и изагадъчно. Може би Кристиян щеше да разбере някой ден, а ако той разбереше щеше да разбере и Филип. Сега щеше да се върне в разказа, щеше да се върне у дома и...
Изведнъж нещо му прищрака в главата
Той спря, обърна се и попита Кристиян, който го гледаше равнодушно.
-Ще се прибера ли вкъщи този път? Само това ще те попитам и мисля, че можеш да ми отговориш. Ами ако те срещна отново и пак стане същото, и всичко това не се окаже всъщност един дяволски затворен кръг. Ако сега, когато премина през монитора и ти седнеш да пишеш, всъщност ще пишеш от своя гледна точка, за това какво съм преживял аз когато съм те срещнал? Не, по-точно, какво си преживял ти когато си ме срещнал. И какво стана когато напусна класната стая. Къде се отзова? Каза ми, че беше мен там. Но какво точно прави там като мен? Как живя? Прибра ли се в къщата ми, както аз се отзовах в твоята? Отговори!
Филип видя в очите му объркване. Явно в този свят той, въпреки, че беше писател, не можеше да му чете мислите, защото не можеше да контролира обстановката. Не беше бог. И не беше предвидил това хрумване на Филип.
-Влизай в компютъра-каза му изведнъж той, изглеждаше, че осъзнава как ситуацията излиза от контрол-Ти си само един литературен герой. Аз съм писателя, мога да правя всичко каквото си поискам с теб.
-Вече не!-твърдо му каза Филип-вляза ли там, ще е равносилно на смърт за мен.
-Ти и без това никога не си живял. Нямаш минало, нямаш и бъдеще. Този свят не е за теб и няма да оцелееш в него. Тук нямаш нищо. Ти си нищо.
-Защо тогава стоя пред теб? Защо разговарям с теб? Предпочитам да рискувам и да оцелея тук, отколко да спра да съществувам там. Защото именно това ще стане когато премина през монитора. Светът на книгите е интересен, но в крайна сметка си остава един нежив свят.
Кристиян го гледаше учудено и с неприкрита омраза, която искреше от очите му като бенгалски огън. Ето какво наистина се таеше в душата на това момче-дълбока омраза и злоба, въпреки, че беше писател (писателит все пак имаха възможност да гледат от всички страни на нещата и да анализират по-обективно ситуациите). Омраза и разум-наистина опасна комбинация.
-Ти, не трябваше въобще да излизаш от училище. Последно ти казвам-влизай в компютъра и се върни обратно там от където си дошъл.
-Не мисля-отвърна Филип и посегна към бутона ,,Пауър”.
-Не!-изкрещя Кристиян и замахна с чантата (която все още беше у него) към другото момче.
Тя се стовари върху Филип и му попречи да натисне бутона. Той падна върху компютъра и само стола му попречи да се докосне до монитора.
Но Кристиян реши да му помогне. Хвана го за краката и го избута към светещия монитор, чийто екран сега приличаше на малко шарено езерце.
Филип се хвана за бюрото и се опита да изрита Кристиян в лицето, но онзи все още държеше краката му. И то здраво, доста здраво за писател. Родителите му ги нямаше, бяха излезли и сега двамата бяха съвсем сами в къщата.
-Пусни се и иди там където ти е мястото. Не можеш да живееш тук-каза извъан себе си от ярост Кристиян, продължавайки да го бута към компютъра.
-Кой казва?-отвърна Филип все още държащ се с всички сили за бюрото.
-Аз ти казвам. ЗАВЪРШИ МИ РАЗКАЗА.
-Достатъчно ти го завършвах.
Бюрото би трябвало да падне. Защо не падаше? Филип забеляза, че и то също бе обгърнато в светлосивия блясък. Изви малко тялото си и отново се опита да изрита Кристиян, но не успя. Момчето изглеждаше слабо, но наистина беше силно. Опита втори и трети път, след това четвърти. Хватката малко се разхлаби и Филип реши да не пропуска шанса си. Успя да изплъзне левия си крак и го стрелна към брадата на Кристиян. Уцели го. Онзи извика от болка, като също така отпусна изцяло ръцете си и това освободи и двата крака на Филип. Този път той заби десния си крак в гърдите на Кристиян, който отхвръкна назад към отворения прозорец. Урари кръста си в ръба и политна назад, но Филип беше по бърз и успя да го хване за краката, докато той падаше. Държеше го с всички сили, като беше прегърнал прасците му. А Кристиян имаше чудесна гледка към звездите. След малко се чу мъничко ,,пук”. Това бяха очилата му, които се бяха строшили на каменната настилка в двора му.
-Не ме пускай-викаше той-не ме пускай!
-Защо да не го направя, ти преди малко щеше да направиш нещо подобно с мен. А, ако сега те пусна и мозъкът ти се разплеска по двора, аз спокойно ще мога да си тръгна и никой няма да ме заподозре, защото аз фактически не съществувам в този свят. Ще тръгна към гората и никой няма и да се усети. Ще изглежда като самоубийство, което е естествено да се очаква от отшелник. Какво ще кажеш?
-Пусни ме, пусни ме, моля те...
-Да те пусна? Това ли имаш предвид?-попита Фелип и се наведе още малко надолу. Но не прекалено, защото това да го държи провесен за краката през прозореца на втория етаж му костваше големи усилия.
-Не, не, не-изкрещя Кристиян-издърпай ме, издърпай ме, моля те, не искам да умра, съжалявам...-беше на косъм да се разплаче, но все още не го беше сторил, което означаваше, че все още се държеше. Но смъртният страх личеше в очите му, повече и от яростта преди малко. Когато животът на хората беше застрашен, те бяха готови на абсолютно всичко за да си го запазят.
-Виждаш ли звездите Кристияне?-попита зловещо Филип-Виждаш ли съзвездието ,,Орион”? Виждаш ли ада в който превърна живота ми? Нека ти е за последно.
-НЕЕЕЕЕ...