Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Ventura
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13943

Онлайн са:
Анонимни: 444
ХуЛитери: 4
Всичко: 448

Онлайн сега:
:: lirik1
:: rajsun
:: felisia
:: marathon

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЛитературен герой
раздел: Разкази
автор: presian_penchev

     Филип Борисов излизаше в междучасие. Беше свършил тежък час-тест по физика и се чувстваше изцеден до основи. Толкова изцеден, че дори не помнеше, за какво се отнасяше теста. А и не искаше да си спомня. Беше учил като луд и всичко бе свършило, само това имаше значение.

Филип беше момче високо метър и седемдесет, с къса черна коса, високо чело, черни очи и не набиващи се на такива, прави черти на лицето. С други думи човек би казал, че момчето изглеждаше съвсем ,,нормално”, с още по-други думи-пълната противоположност на уродлив и отблъскващ изрод. Съвсем обикновено момче на седемнадесет години плюс, синя тениска, маратонки, сини дънки и раница с учебници.
Той слезе по стълбите и се запъти към изходната порта на училището, наред с всички останали ученици.
     Часовете бяха привършили.
     И това беше хубаво.
     Защото първо на първо че нищо не научи, а и плюс това беше изпитан, наред с теста, още три пъти и то на неща които трябваше да знае наизуст. Естествено не ги знаеше и получи няколко слаби оценки вариращи от две до четири. Но не му пукаше, защото не това бяха истинските му възможности и той го знаеше. Друг бе въпросът дали учителите го знаеха. Е, ако го знаеха нещата щяха да бъдат съвсем различни. Например да отива с кеф на училище и да се връща съвсем друг човек, т. е да научава нещо. Вместо това, училището дори повече му пречеше, отколкото да му помага в това начинание. И той не можеше нищо да направи, освен да им играе по свирката и толкоз. Никой не му вярваше, ако почнеше да излага нещата в такава светлина. Съучениците му-абсурд, учителите-още по голям, а майка му и баща му бяха. . . коне с капаци. Не искаха и да чуят. Доводът им за това беше един и същ-,,Много си малък за да разбираш кое е добре за теб и как. Просто си карай младините и учи, за да не съжаляваш по-късно”. Когато му казваха това, му идеше да ги зашлеви и двамата, наведнъж. Идеше му да им се разкрещи и да им каже още много неща, но те бяха родителите, те бяха по силните, те бяха ,,авторитета” и Филип отново не можеше да направи нищо. По простата причина, че беше сам. Без каквато и да е било подкрепа, беше безсилен. Нещата просто стояха така, независимо дали го искаше или не.
     Но сега му се искаше да не мисли за тези неща. Просто да си отдъхне и да забрави, поне докато се прибере до вкъщи.
     Но Филип ни най-малко не предполагаше, че никак нямаше да се прибере у дома, скоро.

     Денят беше топъл, но мъглист. Хората по пътя изплуваха и се потапяха отново и отново в мъглата, подобно на привидения. Същото беше и със сградите, улицата и всичко останало. Със всяка крачка Филип изгубваше от поглед дадено нещо и в следващия момент съзираше ново, което след това отново изчезваше. Като уличните лампи. Беше странно наистина, както и да бъде толкова топло и в същото време да има такава гъста мъгла. Но най-странното бе, че на хората това сякаш въобще не им правеше никакво впечатление. Просто си вървяха в разни посоки и мислеха само за своите си работи, без да ги интересува нищо друго. Е, ако беше така, Филип не би бил много изненадан. Кой бързаше да се наяде, кой да се напие, кой да прави секс и така нататък. Заради тези тъй жизнено важни житейски потребности, кой би си губил времето да се замисля за това например, дали учениците наистина учат в училище или само зубрят без да им влиза нищо в главите. Та нали животът е толкова много по-лек когато си затваряш очите пред по-сложните неща, правиш се, че не съществуват и просто си караш напред зает със простите, които са на първо място, като цели в живота на човека. Много хубаво, но Филип беше на друго мнение. Нещата далеч не бяха толкова прости. Далеч, не се опираха само до това.
     И докато Филип вървеше по пътя за вкъщи, погълнат от тези мисли, пред него се появи някакво момче, в което за малко да се блъсне, но се спря.
     -Здравей, Филип-каза то.

     -Познаваме ли се?-попита Филип.
     -Ти мен не-отвърна другото момче-но аз теб, перфектно.
     Гласът му беше тънък, но се усещаше мутиране.
     -Нима?
     -О, да.
     Момчето беше средно на ръст, на години приблизително колкото Филип, с дълга къдрава черна коса, очила, аскетично, изпито лице и зелени очи в които обаче се долавяше нещо странно, което Филип не можеше да определи. Носеше тъмносини накъсани дънки, жълти маратонки и чисто черна тениска без никакви надписи.
     -Какво искаш?-попита той.
     -Ще ти кажа, но искаш ли първо да се поразходим малко.
     Говореше спокойно, но в това спокойствие се долавяше и нещо друго, подобно на това в очите му. Така или иначе Филип трябваше да се прибира, но от друга страна, беше любопитен какво щеше да научи от това странно момче. Реши, че прибирането може да почака.
     -Добре-каза Филип.
     В очите на момчето не се долавяха никакви признаци на радост, въодушевление или някакъв вид емоция. Сякаш беше абсолютно равнодушен към отговора, който не го изненадваше ни най-малко.
     -Хайде тогава, -каза също толкова равнодушно то-да минем оттук.
     Свърнаха по страничната уличка, която съвсем се отклоняваше от пътя на Филип за вкъщи. Мъглата продължаваше да е все тъй гъста.
     -Е, -попита Филип докато крачеха по тротоара на улицата-ще ми кажеш ли какво искаш, или поне как се казваш?
     -Казвам се-започна другият-Кристиян Янев и съм на седемнайсет години.
     -Хм, набор-точно както беше предположил Филип мислено.
     -Именно и съм писател-при изричането на тези думи Кристиян прикова погледа си върху Филип по продължително време.
     -Това е хубаво-отвърна той отстоявайки своя срещу неговия-в какъв жанр пишеш.
     -Нямам представа, просто си пиша и това ме прави щастлив.
     -Интересно. Може би така е най-добре, едва ли са чак толкова важни жанровете.
     -Прав си, жанра и стила на даден текст или произведение са неща, които се изграждат от само себе си. Те са просто следствие от създаването на творението. Истински важното нещо е съдържанието. Това което творецът е дал от самия себе си за творението. Но кажи ми колко хора разбират това по този? Много си мисли, че стила е най-важен, че важно е само това с което се представяш, а не това което всъщност си. Кажи ми сега пък колко хора мислят по този начин и сравни двете неща.
     -Ами, не знам точно и не мога да дам становище.
     -Аз също, но нещо ми подсказва, че и не искам да знам.
     -Чел съм глупави и скучни разкази, както и също толкова, интересни. И не само разкази, но съм виждал и различни, други форми на творби, както некадърни, така и гениални. Определено мога да кажа кое ми харесва и кое не.
     -Да, така е и с хората-каквато е творбата, такъв е и човека.
     -Интересен си.
     -И ти също.

     -Та, дай да минем направо на въпроса. Какво искаше да кажеш с това, че ти ме познаваш перфектно, а пък аз теб не, след като никога не сме се срещали. Това ми звучи като най-изтърканото клише което съм чувал, и то къде ли не. Сигурен ли си, че си с всичкия си да ме извиняваш.
     -Ами, сам можеш да прецениш Филип. И си извинен.
     -Знаеш ми името, а дори не се запознахме официално-ето това беше знак за нещо, което се стори на Филип наистина странно. Че от къде му знаеше името именно това момче, което виждаше за пръв път в живота си?. Може би беше някакъв психопат, който искаше да му навреди и даже убие, като по някакъв начин, тъкмо Филип му бе харесал като потенциална жертва. Или пък някакъв далечен роднина с когото не се е бил виждал никога. Или пък някой педераст, който така или иначе го е следял. Момчето бе в състояние да си измисли хиляди предположения, но по добре беше търпеливо да изчака Кристиян да му обясни постепенно истината. Ако наистина искаше да му навреди, най-голямата му грешка щеше да бъде, да се опита. Филип наистина умееше и знаеше как да се оправя с каквито и да било хора. Не знаеше от къде и защо, просто го можеше. Беше тренирал и бойни изкуства известно време, но не те бяха истинската сила, а умът.
     -Което е много невъзпитано от твоя страна, между другото, Филип-отвърна Кристиян-Дори не се здрависахме.
     -О, да извинявай-но не му подаде ръка-просто не мислех върху това тъй просто и важно нещо в човешкото общуване-ръкостискането. Напоследък не го правя, защото ръката ми е заета да показва друг жест, също тъй прост и многозначителен в човешкото общуване. Сещаш се кой, нали?
     -Сещам се и не те упреквам. И аз нямаше да се здрависам с теб. Защото просто не е нужно. Както казах, познавам те отлично. Казах също, и че съм писател.
     -Добре, но каква е връзката между двете неща. Не мога да разбера.
     -Знам това. Не би и могъл да я направиш, не и преди да ти я кажа, но нека още малко си поговорим за писане.
     Филип се почувства така сякаш беше изпил наведнъж нещо ледено. Усещаше, че наистина щеше да научи нови неща, но тази мисъл някак не го въодушевяваше както обикновено.
     -Слушам те-каза с недоверчив тон той.
     Уличката изглеждаше доста мрачна с тегнещата над нея гъста мъгла и почти пълната липса на хора.
     -Както ти казах аз съм писател и не ме интересува дали съм добър в това или не. Знам само, че е нещо което обичам да правя и то, от своя страна, ме прави щастлив. Почнах на петнайсет години и досега съм написал десет разказа. Всеки който ги е прочел казва, че съм добър, дори много добър и чакал с нетърпение да напиша следващия. Аз все пак се радвам когато го чуя, но не оставям похвалете и одобренията да вземат превес над мен, защото, нали знаеш, че който се мисли за голяма работа обикновено, всъщност, се оказва, че е точно обратното. Каквото и да е направил. И така, някои от тези разкази исках да пратя на някой конкурс или списание, но не можах да открия такива за съжаление. Може би не се смятат за комерсиални продукти, които да носят пари. Е, аз ще продължа да търся, но не е там въпросът. Когато започнах единадесетия разказ, бях измислил съвсем прилично начало, което би могло да води до много обещаваща развръзка, но осъзнах постепенно, че не мога да стигна до края. Първоначалния абзац написах на един дъх и досега си остана непроменен, но оттам нататък отвеждах героя към сюжети, които просто не се получаваха. Бяха безсмислени. Все едно да изстреляш мощна струя вода, която впоследствие се превръща в хаотично изчезващи, при допира си със земята, капки.
     -И защо така се получи?-попита Филип.
     -Нямам никаква представа. Може би е творческа криза. Но оттам нататък разбрах, че не мога да започна нова идея. Не че не се опитвах, но се получаваха пълни безсмислени глупости, които ме дразнеха и впоследствие изтривах на секундата. Досущ както безуспешните опити да въвлека героя на този разказ в интересен сюжет.
     Започна да става наистина интересно, помисли си Филип. Но също така в душата му се задълбаваше някакво неясно, мрачно усещане. Приближаваше се до научаването на нещо важно, което обаче не го радваше както обикновено.
     -Значи става въпрос за литературен герой?-попита той.
     -Може би най-сполучливият досега. Просто ми е жал, че не мога да го използвам. Би станало наистина нещо страхотно, което, може би, ще ми донесе много пари. Но не стана, просто не стана. Не ми е никак до парите, те са едно от нещата които най-малко ми носят удоволствие. Яд ме е за разказа, за страхотното нещо, което бих могъл да измисля.
     -И какво представлява този герой?-отново попита Филип.
     -Ами, той е. . . как да кажа. . . прилича на мен по някакъв начин, но е различен. Той с лекота прави неща, които аз не мога или правя трудно.
     -Като например?
     -Ами, не се страхува от каквито и да било сблъсъци с хора. Може да мисли бързо, трезво, на момента и знае винаги какво да каже, кога и как. Не се колебае за нищо. Рядко се обърква и изпада в неудобни ситуации. Интелигентен е и умът му, му служи добре. Това, че не е предубеден му помага. Не му е трудно да казва каквото мисли със думи, които влага в убедителни словесни изречения. Умее да увлича хората със слово и да се оправя с тях. Това са все неща, които аз мога да правя единствено когато пиша.
     -Нима?
     -О, да.
     -Е, човек, не е толкова трудно. Просто не мислиш за това какво ще кажеш на някого, когато го срещнеш. Оставяш нещата да вървят от само себе си. Не трябва въобще да се тревожиш какво ще кажеш. Аз например нямам никакви проблеми с това.
     -Нещата не са толкова прости Филип.
     Сега Филип наистина се зачуди какво да каже.
     -Нима?-само отрони той.
     -О, да. Виж какво, при някои просто го има, а при други не.
     -Но в момента ти говориш повече от добре.
     -Така е.
     -Ами тогава?
     Кристиян само го гледаше с някакво странно студено изражение, което още повече объркваше Филип.
     -Мисля, че не разбирам.
     -Ще разбереш.
     -Как?
     -Преразгледай някои детайли от разговора който водихме току що.
     Той замълча и се замисли. След малко започна да се чувства странно.

     Филип Борисов имаше усещането, че е глътнал камък. Парченцата на пъзела които му подхвърляше Кристиян едно по едно започваха да се наместват, но оформяха една напълно абсурдна и невъзможна картина в която бе трудно да се повярва, едва ли не, невъзможно. Всички качества, които този изграждащ се писател описа, бяха притежание на Филип. Неочакваната среща с познати или непознати хора, независимо дали бяха приятелски или враждебно настроени, никога не го притесняваше до толкова, че да желае, по някаква странна причина, тях да ги няма. И винаги ги посрещаше без проблеми и по един или друг начин се оправяше с всеки. Просто не виждаше смисъл да се страхува. Или да се колебае за каквото и да било. Никога не се замисляше за евентуалната среща с някого. Знаеше какво да каже във всеки един момент и във всяка една ситуация, без да го е заучил никъде. Но при Кристиян явно не беше така. Той изглежда не обичаше особено хората и това, малко или много, му личеше. Но нима беше възможно това, което Филип си мислеше. Сигурно имаше нещо сбъркано в цялата работа. Може би момчето просто си бе шантаво и толкоз.
     -Не съм шантав, Филип-каза изведнъж то.
     Все едно го бяха зашлевили, с изричането на тези думи.
     Бяха спрели на малка мрачна уличка, която не се виждаше цялата, заради гъстата мъгла. Но от това което се виждаше наоколо си личеше, че бяха съвсем сами. Тротоарът на който стояха, няколкото кофи боклук отсреща, ъгълът на завоя малко по нататък, който едва се виждаше и няколкото пролуки в блоковете. И мъглата, топлата мъгла. Но хора, нямаше никакви. Прозорците на блоковете създаваха усещането, че те бяха мъртво безлюдни.
     А Кристиян Янев, току що му прочете мислите.
     Ставаше все по странно.
     -Моля?! Как е възможно да знаеш какво си мисля?
     -Може би не това е въпросът който трябва да зададеш.
     Филип помълча малко и се замисли. Не нещо не се връзваше във всичко. Така както ги излагаше Кристиян, нещата изгеждаха все по-объркващи и абсурдни. Дали бе възможно именно Филип да има нещо общо с този герой. Да, вероятно той, или някой като него, беше прототип за въпросния литературен герой. Не можеше да има друго обяснение (не и като това, което Филип си помисли първоначално), но все пак правдоподобното обяснение, не обясняваше факта, че този писател току що му прочете мислите. Може би е очаквал от него да си помисли нещо подобно, но въпреки това беше ужасно точен за съответната мисъл.
     -Така е, и мога да бъда много по-точен, и да го направя още много пъти.
     Сега изненадата на Филип беше още по-голяма. Както и недоумението. Може би и страхът, че нещата излизаха извън контрол.
     -Досещаш ли се кой въпрос да зададеш?-попита го мъртвешки спокойно Кристиян-Много е прост.
     Автоматично, като робот, Филип попита:
     -Как се казва този герой?
     -Кръстил съм го Филип Борисов.
     Неправдоподобното обяснение се потвърди.

     -И какво искаш да ми кажеш, че аз съм този герой, а всичко това наоколо е твоят разказ?
     -Именно.
     -Това не мога да го повярвам.
     -Нима?
     Можеше, но не искаше.
     -Точно така, можеш но не искаш. Което е нормално, но трябва да приемеш истината, колкото и тежка да е тя, а именно, че ти си литературен герой.
     -Не, не може да е вярно-Филип имаше усещането, че го удрят с парен чук. Тази новина, беше едновременно невероятна и ужасяваща.
     -Но е, Филип-каза влудяващо спокойно Кристиян-искаш ли още доказателства, освен това че прочитам всяка твоя мисъл?
     Той не каза нищо, а просто продължи да се оглежда. Мъглата продължаваше да е все тъй гъста, а обстановката-толкова подтискащо мрачна.
     -Направи няколко крачки на някъде-каза писателят.
     Беше го страх, беше го много страх. Това момче говореше толкова убедително и вече му даде няколко доказателства, че е право.
     -Давай, ако си любопитен.
     И той го направи. Тръгна към края на улицата отсреща и колкото повече се приближанаше, толкова повече се усилваше страхът и объркването му. Не усети кога мъглата престана да съществува и кога пред него се оформи ръб на пропаст, като изрязан с ножица. Действително имаше улица, но тя водеше единствено към безкрайна бяла бездна.
     Безкрайна. . . бяла. . бездна. . .
     Която го заобикаляше отвсякъде с изключение на парчето земя на което стоеше.
     На което съществуваше.
     Вече нямаше набе-такова каквото си го спомняше, имаше само тази...бездна.
     -Да, Филип, да-Кристиян неусетно се бе приближил до него-това представлява разказът по време на изграждане-парче битие върху празната бяла бездна на страницата, на ,,Майкрософт Уърд”. Съществуват само ти, пътя и училището от което излизаш, преуморен и недоволен от начина на преподаване през училищния ден.
     Той се взря в очите на героя си.
     -Всеки мой учебен ден-изсъска Кристиян с дълбока неприязън и злоба в гласа.
     -Всеки-продължи той-мой ден, изълнен със скука, досада, тъпотия и празнота, особено срещани качества у хората с които имам нещастието да се срещам. Ти му говориш като на разумно същество, то те гледа като добитък и не ще, и да слуша. Дори да осмисли казаното. Ти стимулираш мисленето му, а то гледа да си го затъпи още. Често срещам това у хора от най-различни възрасти. В очите им го виждам, гледат се в огледалото по някое време и си викат-,,Как се е родил такъв голям човек като мене?”, а всъщност душата им е разкъсвана от противоречия, които умът им не може да обхване. Просто защото са…тъпи. И най-тъпото е, че те годсподстват над умните. Над истински интелигентните хора, които наистина могат да направят нещо значимо. Виждам го в очите им. Виждам го, а не мога да направя нищо, не мога да им го кажа, защото аз самият съм едно нищо. Нищо в реалния свят. Един затворен, мълчалив, пелтечещ идиот, неспособен на нищо друго освен да чете книги и да пише разкази, които си стоят никому ненужни и непрочетени в паметта на компютъра
     Филип го гледаше безмълвен. За пръв път да не може да подбере, подреди и каже няколко думи за нещо на някого.
     -Не ме разбирай погреше-продължи Кристиян-аз не съм толкова тъп, че да изпадам чак в такива състояния на отчаяние и това да ме обсебва изцяло. Просто много малко неща, които се харесват на болшинството и обществото като цяло не се харесват на мен. Което общество, според мен, е общество на тъпотията и непукизма. Болшинство от хора, които не искат да бъдат добре, общество, което само иска да се закопава надолу и надолу в тинестата яма.
     Филип продължаваше да мълчи. Много странно момче, наистина. Дори може би побъркано. Но как можеше да е сигурен?
     Той чете всяка товоя мисъл, му мина мисълта през главата.
     Чете всяка моя мисъл.
     Значи няма смисъл да говоря.
     -Но, аз искам да си говорим Филип. Не ме лишавай от това удоволствие, поне тук, където то ми се отдава. Знам, че ме мислиш за побъркан, може и да съм. Но както ти казах, скоро ще разбереш истината, най-малкото дали съм луд, (ако се справиш с шока) и ще бъдеш сигурен в много неща.
     Филип гледаше мълчаливо всичко наоколо-улицата, сградите, училището в далечината и. . . отрязаното парче земя, висящо над. . . безкрайната. . . бяла. . . бездна, което представляваше, всъщност, всичко това. Неговият свят. Една измислица.
     -Да, знам как се чувстваш Филип. Какво е светът да ти се струва тесен, как чувстваш колко е фалшив. Как ти се струва, че си не на място в него. Ето това е моят свят. Ето така е в света, в който съществувам и в който създадох този в който съществуваш ти.
     -Кажи ми-Филип малко, по-малко започна да се оттърсва от шока, можеше да го направи-какво искаш?
     -Много просто Филип-каза Кристиян и след крадка пауза допълни-искам да продължа да пиша. Искам да довърша разказа. Изкам да изляза от кризата. И ти ще ми помогнеш.
     -Как?
     Той не отговори веднага, а само го изгледа продължително. Филип не можеше да му чете мислите, така както той можеше на него. Знаеше само едно, че неговият свят вече не съществуваше и живота му беше изцяло в ръцете на този писател. На това момче, което явно го беше създало.
     -Знаеш ли кой е най-сигурният начин един разказ да бъде със сигурност доведен до край?
     -Кой?
     -Ами, когато писателят убие героя. Тогава съществуват всички предпоставки разказът да свърши.
     Филип имаше усещането, че пропада в ледена бездна. Нима наистина това момче в крайна сметка искаше да го убие?
     -Не, Филип, няма да те убия, въпреки това. Това със смъртта на героя е само един от начините. Аз ценя героите си и не искам, ти да си от тези които умират. Ти не го заслужаваш. Ще измислим нещо друго и както казах ти ще ми помогнеш.
     -Ха, че нали ти си писателя. Ти трябва да можеш да измислиш нещо. Аз съм само един литературен герой.
     Стояха двамата сами на острова от сгради и улици висящ в нищото. От страни сигурно изглеждаше като изрязано парче от някоя цветна картинтка, захвърлено върху бял картон.
     -Ти си нещо много повече от това Филип и искам да разбера какво.
     Филип реши да зададе още един въпрос, който явно трябваше да зададе от самото начало.
     -Как влезе тук-го попита той.
     -О, сети се да ме попиташ най-накрая. Ще ти кажа. Докато стоях пред компютъра и се мъчех, все пак да напиша нещо, изведнъж монитора започна да се…разтапя. Но не протече по бюрото, а просто си остана така-шарена разбълникана течност. Все едно гледах към дъното на чаша вода с разтворени водни бои вътре. За миг си помислих, че халюцинирам, но след това го докоснах и пръстите ми потънаха в субстанцията. После потопих, цялата си ръка, след което монитора ме засмука и ненадейно се оказах тук. Веднага щом това стана, осъзнах ясно къде съм. Виждах абсолютно всичко, което ме обграждаше. Но не както обикновените хора. Бях, и все още съм, всевиждащ. Нали си чувал-всевиждащ автор.
     -Всъщност, не съм аз. Ти си чувал.
     -Да, всичките ти спомени са измислени от мен. Това представлява писателят за своя въображаем свят-бог. В момента когато се отзовах тук, разбрах че съм бог и мога да променям всичко както си искам. Така както го правя пред компютъра на ,,Майкрософт Уърд”.
     -Как си обясняваш това, че си се отзовал тук?-попита го Филип.
     -Не знам, Филип. Наистина. Може би разказът ме искаше вътре в него. Може би не е достатъчно само да си седя пред компютъра и да удрям върху клавишите. Може би трябва да променя нещо вътре в него, за да го довърша наистина. Знаеш ли, че всъщност, не писателя е този който води книгата, а книгата е тази, която го води към нейното написване. Да се опитваш да я контролираш, да я преиначаваш така както ти си мислиш, че трябва и да и` предаваш някакъв стил, е просто безсмислено и глупаво. Но по тази тема, можем да си говорим много, а мисля, че трябва да се съсредоточим към основната ни цел.
     -Да, довършим разказа-довърши Филип.

     -Небето е бяло-чисто бяло-каза Кристиян-още не мога да свикна с това.
     -А аз със това-каза Филип и посочи Ръба, по чийто край се разхождаха. Бяха решили да повървят по края. Наистина изглеждаше като отрязан с ножица за хартия. Току що Филип се сети за легендарния писател Тери Прачет и неговите ,,Истории от света на Диска”. Въобще не си бе и помислял, че е от гилдията на неговите герои и ще се разхожда по нещо подобно на диск. Само че…в момента никак не беше смешно, както в книгите му.
     -Какво ще стане, ако скоча в бездната?
     -Ами, ще престанеш да съществуваш. Ще се разпаднеш на частици, които ще се стопят. Или няма да можеш въобще да преминеш през ръба и ще се блъснеш в невидима стена. Или пък ще се появява друг, съвсем различен, път с всяка крачка която направиш в тази посока. Подобно на някоя компютърна стратегическа игра, от онези които отдавна не играя. Или още куп неизвестни неща, които дори аз не знам.
     -Но нали си бог, би трябвало да знаеш всичко.
     -Казах ти, че разказа ме води. А и в крайна сметка, въпроса опира в това, дали си готов ти сам да провериш. Сам да откриеш отговора.
     -Добре и към това ли те води разказа сега?-попита Филип.
     Кристиян се огледа в двете различни посоки-към вътрешността на разказа(сградите, улиците и училището) и към изрязания ръб(никъде нямаше абсолютно никакви хора. Те сякаш просто бяха…изтрити).
     -Може би-Кристиян направи крадка пауза-може би не случайно го поставихме на въпрос. Именно за да проверим дали е така. Защото в интерес на истината, аз наистина не знам.
     Пълната липса на хора, мъртвилото, което представляваше градът и бялата бездна, която ги обграждаше отвсякъде, действаха ужасно подтискащо на Филип. В този момент той не искаше нищо друго повече, от това да си върне стария свят, който, макар и нереален, приличаше поне малко на нещо човешко.
     -Може би ще си го върнеш Филип-прочете веднага мислите му Кристиян-но първо трябва да ми помогнеш.
     -Какво, аз да скоча в бездната?
     -Може би не е нужно да скачаш.
     Филип гледа известно време изрязания край на улицата.
     -Е, със сигурност не-сега страхът, колкото и да е странно, отстъпи място на любопитството. Наистина, чудеше се Филип, какво щеше да стане?
     Той тръгна към ръба. Стигна до изрязаната част и се взря в бездната на ,,Майкрософт Уърд”. Безкрайното бяло пространство бе изключително хипнотизиращо. Филип протегна ръката си напред. Нямаше нещо което до я спре. Нямаше невидима стена, която да пречеше на нея, ако ли пък не и на цялото му тяло, да премине отвъд Ръба.
     Какво ставаше въобще?
     Да не би да се бяха намесили някакви незнайни сили, които бяха отвъд истинския и въображаемия свят.
     Дали нямаше да е по-добре Кристиян просто да го бутне в бездната и да се свърши. Но щеше ли наистина да се свърши само с това. Филип погледна към писателя. Той беше обърнал зареян поглед на другата страна, в далечината към училището, което сега изглеждаше абсолютно пусто и мъртво, както и всичко наоколо. От мъглата вече нямаше и следа.
     -Кристияне?-попита Филип без да го поглежда-Ти ли изтри хората.
     -Да-кратко отговори той, без да се обръща.
     Филип съсредоточи вниманието си обратно към бездната. Едва сега се сети, че носеше чанта на гърба си. Може би тя щеше да му свърши работа. Свали я и я метна в бездната. Тя се въртеше, въртеше, все повече се смаляваше в далечината и накрая изчезна от поглед. Но след секунда-две, отново хвърчаща по същия начин, започна да се връща обратно и когато дойде, Филип съвсем несъзнателно, я улови с ръка.
     -Намери ли отговора?-попита той Кристиян.
     -Беше много интересно и наистина не беше нещо което очаквах-отговори той.
     Той се обърна към него.
     -Какво следва сега?
     -Не знам. Може би трябва да ти се отблагодаря-каза той, щракна с пръсти и изведнъж се появиха хората, синьото небе и слънцето. Появи се шума. Нямаше и помен от бялата бездна и мъртвата тишина, която цареше преди секунди. Двамата стояха на същата улица и никой минувач не им обръщаше внимание, така сякаш нищо не се беше случвало. Вълна на спокойствие заля Филип Борисов, когато всичко познато и всичко от което имаше нужда бе отново около него.
     -Само това ли ти трябваше?-попита той Кристиян.
     -А на теб?
     Понякога на Филип му идеше да зашлеви това момче. Нищо чудно, че не обичаше хора. Той явно постоянно ги изнервяше с отклончивите си отговори и странните въпроси които поднасяше на мястото на точни и конкретни отговори. Кристиян от своя страна не показа някакво отношение спрямо тези мисли, които, безспорно, прочете.
     -Всеки има право да мисли каквото си поиска Филип. Но ми отговори на въпроса: ще можеш ли да живееш тук след като вече знаеш, че си само един измислен герой? А този свят не е истински.
     Добър въпрос, стига и Филип да знаеше отговора му.
     -Така и предполагах-каза Кристиян и отново щракна с пръсти.
     Отново се появи бялата бездна.
     Отново се появи мъртвилото.
     Отново ужасът заля Филип.
     -КАКВО СЕГА ?-отчаяно извика той подвластен на нов шок.
     -Все още чувствам, че не мога да завърша разказа.
     Ръбът, Ръбът беше зад него отново.
     -Ще ме побъркаш и накрая ще те убия. И това не е по-малко сигурен начин да бъде завършен разказът. Като умре писателя. Тогава едва ли ще се тревожиш за творческата си криза.
     Кристиян не показа, че думите му са го засегнали по някакъв начин.
     -Може би, Филип, но така наистина никога няма да се прибереш вкъщи-каза го все едно си говореха за времето.-Вечно ще слизаш от училището и ще се запътваш към вкъщи, но никога няма да се прибереш. А пък и…как ще убиеш един бог?
     Кристиян отиде до една кофа за боклук, вдигна пластмасовия капак, бръкна вътре и изкара пистолет. Върна се при Филип и му го подаде.
     -Вземи и опитай-каза.
     Филип го гледаше като вцепенен. Никога не беше държал оръжие, камо ли пък да го използва.
     -Виж, всичко това ми дойде в повечко и…какво друго очакваше да ти кажа? Защо се захващаш за всяка моя дума?
     -Защото съм тъп Филип. А пък и знаех, че ти не си готов да хванеш пистолет. Сега виждаш ли? Хората винаги говорят най-много за това, което могат най-малко. И Знаеш ли защо е така? Защото се страхуват. Ти в момента се страхуваш, нали?
     Кристиян може би не знаеше, или по-точно знаеше, колко.
     -Именно. Страхът е този, който ги показва в истинската им същност. Страхът е този който властва над тях. Над всеки един от тях без изключение.
     Писателят беше на сантиметри от героя си с пистолет в ръка насочен, в корема му.

     Филип не смееше и да гъкне. Мисълта, че е толкова близко до смъртта се стичаше като ледена вода по цялото му тяло и го смразяваше до мозъка на костите. Нямаше по точно определение от това, колкото и да бе банално.
     -Както казах и по рано Филип, няма да те убия-той се отдръпна и свали оръжието-но думите не намаляват страха от реалния фактор нали?
     -Ни най-малко-отвърна той докато топлината на спокойствието, макар и временно, се стичаше по него на мястото на ледения ужас-ти си непредсказуем.
     -Кажи ми-продължи Филип-ти ли искаш да ме подлагаш на целия този ад, или разказът те води? Защото започвам да се изморявам.
     Сега явно Кристиян се затрудни да отговори, защото замълча продължително време.
     -Или май загуби дар слово, което, между другото, никога не си и притежавал. Когато казваше, че хората са подвластни, без изключение, на страха, не включи себе си в това число. Как да го тълкувам, че не принадлежиш към хората, или смяташ, че не си подвластен на страха? Ако е първото, значи си психично болен, ако е второто, значи съвсем очевидно се самозалъгваш. Кой кого контролира-ти разказа или разказът теб?
     Кристиян крадко замълча, след което отговори:
     -Умен си, както и трябва да бъде, но не забравяй, че аз съм писателя…тоест бога в този свят и независимо от това, че разказът води, аз съм този без който той не може да съществува. Това, което ти се случва е просто стечение на обстоятелствата и ти нямаш власт над него, нито аз, въпреки това което съм. А в отношение на страха дори мисля, че съм подвластен на него много повече от другите хора. Знаеш, че не става дума за това, а нещо друго. А то е: до колко страхът влияе нае решенията и действията на хората.
     -Виж, просто искам това да свърши-каза Филип, който се чувстваше на ръба на силите си.
     -Не мога да ти го обещая. И двамата по някакъв начин сме въвлечени в тази заплетена ситуация от някакви незнайни сили, както ти каза, и трябва заедно да я разплетем.
     -Но аз не съществувам! Как бих могъл да бъда въвлечен в ситуация.
     -Напротив, Филип, съществуваш. По един или друг начин и аз съм този, от който зависи твоето съществуване и бъдеще. Това, че успея да завърша разказа ще бъде добре и за двама ни.Ти ще продължиш да живееш своя живот, а аз ще продължа да пиша. В момента това са двете неща, които и двамата желаем най-силно, нали така.
     Той вече знаеше, че е така, за това Филип не намери причина да му отговаря.
     -Именно, за това се дръж и да продължим работа.
     Колкото и зле да се чувстваше Филип Кристиян имаше право. Двамата щяха да променят ситуацията единствено, когато мислят заедно.
     -Добре-каза литературния герой-какво предлагаш? Започва ли вече да ти се оформя нещо в главата, някакво предложение и евентуален завършек?
     -Все още не.
     -А защо не върнеш хората.Може би в такива условия ще можеш да намериш отговор, или да ти хрумне нещо-но Филип вътрешно в себе си знаеше, а също тока и Кристиян, че не е само това причината, да иска да се върне предишната обстановка.
     -Няма смисъл Филип.Трудно ми е да мисля, когато има хора наоколо, а и така елементите на разказа са ми по-ясни и нагледни.Хората, слънцето и синьото небе са само цвят и пълнеж на разказа.Като цветовете на една картина, която в стадий на графично очертаване.Те се слагат най-накрая, когато картината е готово очертана.
     -Рисувай тогава.
     -Да се поразходим към училището.
     -Добре-Филип равнодушно го последва.

Следва...


Публикувано от Administrator на 18.07.2007 @ 18:30:41 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   presian_penchev

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.10.2021 год. / 11:20:23 часа

добави твой текст
"Литературен герой" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Литературен герой
от dara33 (dara33@bitex.bg) на 19.07.2007 @ 00:25:32
(Профил | Изпрати бележка) http://dara33.blog.bg/
Много добре, браво на теб! ;)