1. възвишена и превъзнасяна по-високо от всички неща.
В райската градина заваля дъжд. Хубав дъжд, напояващ с енергия и жизненост всяко същество. Всички с радост посрещаха този дъжд. Листата на дърветата спряха вечния си шепот и се оставиха на спокойствието и силата на дъжда. Животните весело отръскваха мократа си козина.
Ева, вдигнала ръцете си нагоре, радостно се въртеше и танцуваше в ритъма на дъжда. Тя никога не се къпеше в реките или в океана и сега водата я почистваше. Тя мразеше водата на четирите райски реки. В нея получаваше видения за болести, смърт, разрушения – все неща, които тя не разбираше и не познаваше. От тях получаваше само ледени тръпки в тялото си. Не обичаше и големия океан. Там тя се чувстваше малка, незначителна и загубена.
Единствено водата на дъжда я привличаше. Тя се любуваше на капките, стичащи се по тялото й. Те я масажираха и тя усещаше някаква странна възбуда. И танцуваше, танцуваше ...
Ева усещаше вкуса на дъждовните капки, галещи езика й и зъбите й и с някакво настървение се опитваше да ги захапе.
Тогава усети в устата си и още някакъв вкус и изведнъж разбра – змията се бе увила около нея, бе се изкачила по нея и неусетно бе натикала в устата й плода на дървото на познанието, същия плод, който тя не трябваше никога да вкуси.
С огромна сила знанието, съдържащо се в плода, изпълни главата й. Още малко и тя щеше да се пръсне.
Тогава Ева побягна и се свря под един храст. Сега тя знаеше, че е гола и мокра. Знаеше, че от водата може само да настине и че сигурно затова я боли главата. Косата й се бе измокрила и станала на фитили. Тя бе станала грозна, а тук нямаше нищо, с което да се разкраси. Изобщо изведнъж тук бе станало страшно скучно, защото нямаше кой да й обърне внимание.
Прикривайки се с две големи листа, Ева отиде да търси Адам. Щеше да тикне в устата му половината останал плод, а след това лесно щеше да го накара да отидат да търсят друго, не толкова скучно място.
Преди няколко години направих голямо пътуване из няколко арабски страни. Посетих известни музеи и се запознах с древната история и култура. Освен това, обичах да се разхождам и из пазарите, където можех да видя съвременната история и култура.
Опитвах се да избягвам просяците, молещи за дребни монети с някакво животинско настървение. Затова истински се учудих на мъжа, който молеше за храна. Щях да отмина и него, ако той не ми беше бутнал в ръцете една наглед доста неугледна и може би стара книжка, макар че изглеждаше, че той никак не иска да се раздели с нея.
Естествено, книгата беше на арабски, език който не разбирам. Мъжът ми каза, че е много важно всички мъже да познаваме деянията на Ева. Тази книга била арабски превод на средновековна книга, която веднага била унищожена от църквата и други преписи от нея не могат да се намерят. Името на книгата “Възхвала на седемдесет и двете имена на Ева” ми прозвуча съвсем нелепо.
Естествено аз не повярвах на мъжа. Бях сигурен, че на някоя сергия бих могъл да намеря книгата и за половината от исканите ми от мъжа пари, но нещо ме накара да дам парите и да взема книгата.
Хенри Благочестивец е името на автора на книгата, име което ми е неизвестно. Нищо чудно и самият той да е бил преследван от църквата.
От пръв поглед се вижда, че това е ерес. По никакъв друг начин не би могла да се нарече книга възхваляваща Ева – истинската причина за тежкото положение на хората сега. Тя е донесла повредената женска природа на човека, която църквата всячески заклеймява, а в книгата това е възхвалявано, как да не бъде унищожена такава книга?
Ето, че стигаме до същността на книгата – също ерес. Според нея Бог със своите 72 имена е сътворил не един, а 72 свята, отговарящи на 72-те същности на Бога. За тази цел във всеки от тези сватове той създал по една Ева, различаваща се от всички други. Така всеки от тези светове започнал да се развива различно, според характера на Ева.
Това означава, че ние, живеейки в един от тези светове, изобщо не можем да се досетим за останалите. Но това означава, че може би има и 72 Библии.
10. милостива.
Адам и Ева се промъкваха, пълзейки през високата трева. Те наближаваха Дървото. На него тази нощ щеше да узрее златната ябълка и точно в полунощ щеше да дойде ламята и да я грабне.
Всяка година Дървото раждаше по една златна ябълка и когато тя узрееше, неизвестно откъде идваше ламя и я отмъкваше. Дни наред след това Бог плачеше, а всички около него стъпваха на пръсти.
Този път Ева реши, че ще изпревари ламята. Тя ще откъсне златната ябълка и утре ще я даде на Бог. Така тя, а не Адам, щеше да стане любимката на Бог. Естествено това тя не каза на Адам, защото имаше нужда от неговата помощ.
Проблемът беше, че всички живи същества в Рая заспиваха с настъпването на нощта. Заспиваше и небесния страж, поставен от Бог да пази Дървото, което беше Дървото на познанието, а никой не трябваше да яде плодовете му. Само ламята се движеше нощем и успяваше да измами всички.
През деня Ева беше накъсала от плодовете на един храст и преди да дойдат насам, тя и Адам ги бяха изяли. Плодовете бяха ужасно горчиви, но тя се надяваше те да им помогнат да останат будни. Преди време те бяха опитали тези плодове и почти цяла нощ не можаха да мигнат, ами се гонеха и си правеха кефа. Затова и Адам беше нарекъл храста кафе.
Ева и Адам изчакаха пазача да заспи и се доближиха до дървото. Те усетиха прекрасния аромат, който се носеше оттам – златната ябълка беше узряла. Сега беше моментът да действуват. Ева побутна Адам и той се изкачи на дървото. Откъсна ябълката и я хвърли долу на Ева.
Такъв аромат Ева не беше усещала никога. Тя почувства зова на ябълката: “Изяж ме! Изяж ме!”. Без да се замисля, тя отхапа от ябълката и продължи да яде.
Изведнъж Ева разбра, че това което прави тя е зло, защото ябълката беше предназначена за ламята. Вече бе късно – Ева беше изяла повече от половината. Когото Адам дойде при нея, тя успя да го накара да изяде останалата част от ябълката. Така вината й щеше да е обща.
Двамата чуха тежките стъпки на ламята. Тя бе усетила аромата на Златната ябълка и идваше за нея. Ева и Адам побягнаха надалеч. Те видяха високо над дърветата да се издигат пламъците от устата на сърдитата ламя, която не бе открила ябълката и чуха стъпките й, които се приближаваха към тях – ламята ги гонеше.
Двамата продължаваха да бягат от ламята. Те отдавна бяха напуснали територията на рая, но продължаваха да бягат напред. Колкото по-далеч от рая отиваха, толкова телата им ставаха по-плътни и трудно подвижни. А ламята, която продължаваше да ги гони, се смаляваше все повече, докато се превърна на змия.
По всичко изглежда, че авторът на тази книга е бил прогонен от църквата, а може би дори изгорен на клада. Затова и не са останали никакви други сведения за него.
И всичко това само защото е възхвалявал жената, която според църквата е виновна за всичките наши страдания. Той е знаел това и би трябвало да се е досещал за съдбата си.
Но защо тогава не е написал възхвалата си за имената на Адам, а не на Ева, та нали те винаги са били заедно? Тогава може би църквата не би била така строга с него.
Всъщност той не би могъл да постъпи така. Защото Адам е ЕДИН. Той е синът на Бог. Той е моделът, по който човекът трябва да се развива и като такъв той има само едно име.
А коя е Ева? Не е ли тя дъщерята на Бог?
По-скоро тя е дъщеря на Адам, защото е произлязла от неговото тяло. Бог е само акушерът. И като дъщеря на Адам (и внучка на Бог), тя е значително по-несъвършена.Точно поради това тя притежава в много по-голяма степен от Адам свободна, творческа воля, която ще се прояви и при бъдещите хора и която ще нараства от поколение в поколение. Затова и тя може да бъде различна и да притежава своите седемдесет и две имена.
33. всезнаеща.
Ева отново бе при заливчето, което райската река образуваше. Тук водата беше тиха и спокойна.
Ева често идваше тук. Тя обичаше да стои наведена над водата, защото там виждаше най-красивото същество – нейният собствен образ, отразен във водата. Тя наистина беше най-хубавата, жалко, че никой не го оценяваше. Дори и Адам предпочиташе по цял ден да открива нови неща, вместо да й се възхищава.
Тя си тръгна с ужасно настроение. Изведнъж тя чу тънко гласче:
- О, скъпа Ева, май си започнала да напълняваш. Тук някоя тлъстинка, там някоя бръчица... Съвсем си се занемарила напоследък. Трябва да е от неправилно хранене. Ядеш плодове само от някои дървета, а от това тук никога не си хапвала.
Ева видя едно малко червейче, което се показваше от една ябълка.
- А, не! Това е Дървото на познанието на добро и зло и Бог забранява да се яде от него. Та нали всеки, който хапне от него ще умре.
- Глупости! Та нали аз през целия свой живот ям само от тази ябълка, а съм все така млад и красив. Я грабвай една ябълка и ще видиш как Адам веднага ще започне да те търси и да те цени.
Ева откъсна един плод и отхапа от него. Веднага в нея пропълзя Червея на съмнението дали това което прави е добро или лошо.
Ева отиде при Адам, който наблюдаваше как покълва едно семенце. Ева искаше той да й помогне в решаването на този проблем. Тя му даде плода и той също отхапа от него.
Тогава Адам я погледна и извика:
- Мръсница! Как не те е срам да идваш гола при мен! Да се беше завила поне с няколко листа. – и той побягна от нея, защото осъзна, че и той е гол и Ева би могла да разбере колко много я желае.
В едно обаче не мога да се съглася с автора на книгата. Той фиксира тези 72 имена на Ева като нещо крайно и окончателно. Обаче според моите изследвания тя не е имала 72 имена.
Поради своята свобода, тя е можела да избира. Затова и не винаги избирала да изяде ябълката, плода на Дървото на познанието. Така всяко от тези 72 имена се разделило на още 72. Все още не съм установил дали те пък не се разделят на още 72 – това оставям за бъдещите изследователи с мощни изчислителни машини.
Всяка от тези постъпки на Ева е довела до определена промяна в развитието на съответния свят. Можем да разделим тези постъпки в няколко различни групи:
- Ева изяжда ябълката
- Ева не изяжда ябълката
- Ева изяжда половината от ябълката и то само добрата или само лошата половина.
При първия случай се създават светове с хора подобни на нас. При втория случай Бог и досега чака Ева да изяде ябълката, за да може от това да се роди човека. При третия случай Ева създава един твърде ограничен и едностранен свят, с твърде окастрено Дърво на живота, както биха се изразили кабалистите.
От друга страна пък защо трябва да мислим, че живеем в съвършен свят, със съвършено Дърво на живота?
47. праведна, сочеща истината.
Ева се разхождаше из райската градина. Всъщност това не беше градина, а пустиня и тя мразеше това място.
Години по-късно, вече на Земята, Ева щеше да разказва на деца, внуци и правнуци за прекрасната райска градина. И така, цели 600 години, докато накрая и тя щеше да започне да си вярва колко хубаво е било там. И това беше, защото тя се срамуваше от детските си години прекарани в еднообразие сред пясъците.
Раят бе истинска пустиня – с огромно светило на небето, което излъчваше страхотна топлина. Само някакви полуизсъхнали тръни успяваха да растат там. Имаше и две дървета, които кой знае как бяха израснали и дори даваха плодове.
Животните също бяха само някакви си гадинки – змии, скорпиони, паяци и скарабеи. Дори и четирите райски реки през повечето време бяха съвсем сухи.
Ева си мечтаеше за място, където да има повече дървета, под които да си почива от горещината. Мечтаеше за по-красиви животни и по-мили ангели и най-вече да е по-далеч от Бог. Защото сега Бог бе обсебил всички, дори и Адам и тя не успяваше да му се порадва отблизо.
Тук бе съвсем нажежено. Понякога Ева искаше да се излегне на сянка под дърветата, но там се бяха наредили змиите, които не пускаха никой до тях. Те пазеха най-вече плодовете на дърветата, които само Бог имаше право да къса и яде.
Бог беше казал, че плодовете са отровни, но тогава защо той искаше да бере от тях? Ева беше сигурна, че те са сладки, сочни и студени, не като топлата вода, която всички тук пиеха и която ангелите кой знае откъде докарваха. А Бог ги залъгваше, че това е най-хубавата амброзия.
Сега Ева отиваше към мястото, където се бе уговорила да се срещне със Змията. Ева бе успяла да я съблазни и сега, ако всичко минеше успешно, Змията щеше да донесе един плод от забраненото дърво.
Години по-късно Ева щеше да разказва как била съблазнена от змията да изяде забранения плод и как заради това те с Адам били изгонени от Рая.
На никой нямаше да каже, че Змията не само й бе донесла плода, но й беше показала и Пътя на Змията, който след това Ева наричаше Млечния път. Там на неговия край беше Земята – мястото, за което Ева винаги си бе мечтала.
Може би съвършенството на нашия свят се изразява именно в това да бъде неповторим и несъвършен. Може би ние – хората трябва да открием уникалното в нашата Ева и не да я отричаме, а да се поучим от грешките й и да ги превъзмогнем. Тогава ще можем да открием и другите светове и да се срещнем с хората в тях и един ден всички да станем като Бога.
72. краят на нещата.
Ева обичаше да се разхожда из райската градина, а тя наистина беше прекрасна. В самия й край имаше трудно проходима гора от големи вечнозелени дървета. Под тях винаги бе прохладно, дори студено.
Навътре в градината бяха дърветата, които променяха облика си. Докато на изток те току-що се раззеленяваха и цъфтяха, на юг вече бяха покрити с чудесни плодове. На запад Ева се радваше на дървета с красиви шарени жълти и оранжеви листа. На север пък дърветата бяха голи, приличащи на скелети вдигнали ръце в молитва към Бог да върне отново живота в тях.
В самия център на Рая растяха две дървета. Едното бе Дървото на живота, а другото – Дървото на познание на добро и лошо. И двете дървета бяха отрупани с прекрасни сочни кръгли плодове. Всички, които живееха в Рая, можеха да късат и ядат плодове от Дървото на живота, но не и от Дървото на познанието. Затова всички имаха вечен живот, но бяха глупави.
Близо до тези дървета, в една пещера, си бяха направили дом Ева и Адам. Тук някъде бе и домът на Бог, но Ева, колкото и да обикаляше, още не го бе открила. Понякога тя имаше усещането, че Бог може да живее навсякъде едновременно.
Бог бе обявил на всички, че който яде от плодовете на Дървото на познанието, ще загине веднага и никой не смееше да се доближи до него. Той обаче бе създал Ева с много повече свобода от всички други същества. Той знаеше, че един ден тя ще стигне до това дърво и когато изяде плод от него, ще може да постави началото на човечеството.
Ева обичаше да се препича на слънце и да се разхлажда в гората или в реките. Тя изобщо не се интересуваше от дървото.
Видя това Бог и извика змията при себе си. Змията имаше навика да му противоречи и единствено тя щеше да свърши работа. Бог се обзаложи с нея, че няма да може да накара Ева да яде от плодовете на Дървото на познанието. Змията прие облога и веднага започна да се навърта около Ева и да я предизвиква. Ева обаче не й обръщаше никакво внимание.
Змията дълго се чуди как да накара Ева да изяде плода, за да може да спечели облога. Каквото и да направеше, Ева я пренебрегваше. Тогава змията се сети. Тя отиде и отхапа от плода на познанието. Така тя разбра как да съблазни Ева.
Ева следваше змията. Тя самата не знаеше какво прави, толкова бе опиянена от думите на змията. Не разбра и как откъсна плода от Дървото и как го изяде.
Изведнъж всичко й стана ясно. Тя знаеше, че Бог ще я изгони от рая, че тя повече нямаше да може да яде от плодовете на Дървото на живота и щеше да умре самотна някъде в безкрайната пустош.
Тогава тя откъсна още един плод от Дървото на познанието и го отнесе на Адам. Така Бог щеше да изгони и двамата и те щяха да бъдат отново заедно.
Двамата видяха, че са голи и се препасаха с по няколко листа. Тогава чуха отнякъде силния глас на Бог:
- Адаме, Адаме! Какво направи, какви са тези листа по теб – да не се мислиш за дърво? Кой ти каза, че си гол? Ела бързо при мен, за да изпиташ гнева ми!
Чу това Ева и дръпна Адам. Двамата побягнаха към края на райската градина. Отново чуха гласа на Бог:
- Поне се научете да си правите дрехи от кожи на животни, за да заприличате на хора.
Ева и Адам стигнаха до гъстата гора накрая на рая. Всички знаеха, че гората е непроходима, но Ева беше открила малка пътечка през нея. Двамата се промъкнаха оттам. Студ и ужас ги обхванаха, докато преминаваха оттам, но те продължиха напред.
Когато те излязоха от гората, попаднаха в бездната. Там нямаше нищо – нито земя по която да вървят, нито светлина, която да им показва пътя. Двамата се носеха из нищото с часове, а може би и с дни. Никой не знаеше колко, защото там не съществуваше и времето.
Тогава Ева си спомни светлината в рая, представи си я и те бяха обгърнати от светлина. Адам пък невярващ промълви:
- Виж, това е светлина!
Ева си спомни земята, по която вървяха и усети как краката й се опират в твърдата почва, а Адам извика:
- Земя, земя!
Ева си спомняше небето, небесните тела, реките и моретата, растенията и животните и всичко това се появяваше моментално. Адам пък веднага му даваше подходящото име.
Бог, който беше навсякъде, видя това и доволно се усмихна. Адам и Ева вече успяваха да се справят с дарбата, с която Той ги бе надарил – творчеството.
Бог обаче трябваше да си разчисти сметките със змията, която без негово разрешение бе отхапала от плода на познанието. Заради това за нея също нямаше повече място в рая. Така змията беше изпратена в далечния свят, създаден от Ева.
Ева създаде всички неща около себе си просто като ги визуализира. Единствено човека тя не можеше да създаде по този начин. Тя знаеше, че него трябваше да отгледа в утробата си.
Когато Ева забременя, тя много искаше да създаде съвършения човек, така както преди това Бог бе създал Адам. Той трябваше да бъде по образ и подобие на Бога – съчетание на мъж и жена, добро и зло, истина и лъжа, тяло и дух. Ева обаче не знаеше, че светът който е създала, съвсем не е съвършен, и такъв човек не би могъл да се роди в него.
Нейната утроба трябваше да покаже пътя на хората, за да станат те подобни на Бог, но до тогава щяха да минат хиляди години.
Все пак в утробата й, свити в прегръдката на ин и ян, израстваха две същества, в които набираха сили единството и противоречията на човека.
Само след няколко месеца щели да се родят Каин и Авел.
И Каин щял да убие Авел.
Тодор Захаринов