автор: apollyn

вечер, която трябва да е тиха и замислена, а не шумна и забързана. моята си вечер. чиста, ясна и звездна. и с огромна сребриста луна, която да наднича през прозореца ми. трябва…
шумна вечер. не предвещава нищо интересно. само глух шум, гласове, които долитат до съзнанието ми под формата на откъслечни шепоти. и някакво усещане за забързаност. сякаш някой ме гони. виждам как притичвам край себе си без да обръщам внимание на луната, която свети някъде горе над купчината досадни облаци.
седя си на празния черен стол. светлина струи от всички запалени лампи. светлината се влива в мен. просмуква се. разтваря ме. като едно от онези цветни прахчета, с които оцветяват водата, за да е по-вкусна.
сладък въздух. пълни дробовете ми. лепкаво сладък. задъхвам се. мед се стича в дробовете ми, обвива всяка алвеола. задушавам се. давя се в някакъв си въздух. колко абсурдно! ссс… сладък въздух. болезнено сладък. моят въздух. мой. мой. мойри. това ли бяха богините на отмъщението? няма значение.
балонче. пълно с кристална празнота. балонче от мед.
глад. гладна съм. а той ми се усмихва. усмихващ се глад. една огромна гладна усмивка, пълна с един див копнеж по нещо опитомено. или пък опитомен копнеж по нещо диво? ммм… сладолед. малък топящ се ароматен свят, цветен, вкусен… пъстър. сега е мой ред да се усмихна, опитвайки се да скрия свирепото в очите си.
очи. двери ги наричат, прозорци… всичко. извор… толкова хубаво звучи. очи… извор… прекрасни очи. просто съвкупност от тъкани, която препречва пътя към отчайващата пустота на очните кухини, пълни с кръвта на извадени очи. красиво. мрак, пълен с кръв. кръв, запълваща мрак.
усмихвам се. топла усмивка. студени очи. нещо дращи вътре в мен. глад…