Минаваше шест часа, а Невена все още седеше до следобедното си кафе и неотпития сок. Когато за пореден път не намери разумно обяснение за поведението на Виктор, тази сутрин, завърши с - "той си е такъв". Мъжът й беше от хората, на които постоянно им трябваше виновен и в тяхното семейство, най - често, тя запълваше тази ниша.
Гневеше се колкото на него толкова и на себе си, че му позволява подобно поведение, но не й стигаше куражът да му се противопостави. Въпреки ядът, болката, разочарованието и страховете й през целия ден не я напусна усещането за изход. Допи кафето, надигна чашата със сок и я изгълта наведнъж. Стана, взе работния тефтер и химикала, и започна да пише. "Ще излея върху белия лист онова, което не се осмелих да споделя с никого. И как бих могла когато не си го признавах дори в себе си. Ще го прочета и ще реша какво да правя" – мислеше си тя.
Застанала встрани на собствения си живот, започна да го наблюдава и оценява като зрител. Някъде там, измежду красивите и омерзителните картини на нейните преживявания, от дълбините на душата й започнаха да изплуват неподозирани страхове, потиснати желания и травми. Думи, чувства и картини изскачаха трескаво в съзнанието й, и тя едва успяваше да ги запише. Почеркът й ставаше все по ситен и неравномерен, пропускаше думи, други записваше както дойде, но даваше живот на всеки спомен, болка или страх.
Обичаше черновите си. Знаеше, че те са единственото, свободно от цензура, поле на изхвърлените несъзнавани съдържания. Убедена в твърдението, че безсъзнателното не може да лъже, тя отдаваше голямо значение на първичния текст. Харесваше го суров и грапав, с оригиналните находки, и на места детински хлътвания, но истински и неподправен. За нея психотерапевтичната функция на писането беше все още водеща. Първата чернова винаги пишеше на ръка, за да не пропусне и информацията от графичния изказ.
Едва на тридесет и шест години Виктор вече има шест самостоятелни изложби в страната и пет участия в различни експозиции в Европа.
Невена не разбира изкуството му и това я гнети повече от натякванията му. Нерядко си задава въпроса: " И другите хора ли се чувстват толкова глупаво пред картините му като мен?". А най-много от всичко я смущава широката усмивка, която се изписва на лицето му когато тя с недоумение разглежда платната му.
Пита се, защо продължава да е с нея вече десет години, след като не може да срещне и грам разбиране, както сам често казва. Защо през цялото това време се опитва да превърне точно нея, най-неподходящата, по тяхно общо мнение, в свой критик и вдъхновител едновременно.
Тази сутрин се разиграва поредният семеен скандал с последвалото обвинение в апатия и липса на всякакъв интерес към изкуството му. За него, да се оценяват по достойнство творбите, които създава, означава безрезервни, възторжени адмирации. Всичко друго се окачествява като пълна липса на интерес и незачитане. Последното, от своя страна, взривява нарцистичния му аз и виновниците, но само онези, които припознава като жертви, биват "наказвани" сурово.
"Ако си тръгна от него сега, ще излезе, че бягам" – мисли си тя. "Ако остана в нишата, която ми е отредил, ще продължа да играя ролята на жертва и да осмислям съществуванието си с това, да съм негова жертва!"
Ръката я заболя от стискането на химикала. Спря за момент, за да почине, и прочете последното изречение. За първи път наричаше себе си жертва и то два пъти в едно изречение.
Никога не ме оставя да се наслаждавам на творбите му. Залива ме с многословни, често напълно противоречиви обяснения, и за десерт – упреци в оскотяла душевност. Във всеки момент, в който величието му се почувства застрашено, той извърта разговора така, че да ме обърка съвсем, без да прикрива задоволството си от това. Наглостта му взима връх когато на въпроса ми : "Тази усмивка на какво отгоре е?", той отговаря - " Въпрос на власт!"
Виктор влиза в стаята и затръшва ядно вратата. Тя оставя химикала, вдига глава и го посреща с поглед, преливащ от презрително отегчение.
"Няма ли да си отидеш най-сетне?" – пита той.
"Защо?" – изненадана от въпроса му, пита на свой ред тя.
"Не намираме път към душите си! Нито рисуването, нито поезията ти, която така и не разбрах, успяват да ни помогнат за това."
Тя става, пъха ръце в джобовете на копринения си халат и тръгва към вратата. Минава покрай него със сведен поглед, отваря я и се извръща бавно. Забива очите си, посивели от съжаление, в неговите. Вдига ръка, прицелва се и изпраща един куршум право в челото му.
– В тази къща ще се вечеря ли днес? – подвикна мъжът развеселен.
– Готова съм. Завърших го! Искаш ли омлет с гъби и пармезан? – изчурулика жената.
– Знаеш, че обичам омлета ти с гъби и пармезан!