автор: apollyn

Ще затвориш ли очи за мен, ще се опиташ ли да ме превърнеш в сън? Отивам си... Отивам си... Не искам да остана, не искам... Аз нямам място тук, нито пък ти. Но на теб така ти харесва... За теб така е по-добре. Всъщност не..
Ще затвориш ли очи за мен? За да не видиш как си отивам... Обичам те... Обичах те с всеки дъх, с всяка секунда... Не искам да остана, не мога. А и ти не го поиска от мен... Никой не поиска да остана, сякаш съм длъжна да го направя. А не е така... Аз няма да остана тук... Няма...
Ще затвориш ли очи за мен? Ще ме прегърнеш ли в съня си? Ще ме целунеш ли? Аз искам да ме забравиш... и не го искам... Аз искам да избледнея за теб и за всички други, да ме няма... Защо не ме забравите още сега? Сякаш никога не съм съществувала...
Ще затвориш ли очи за мен? Ще склопиш ли моите, когато вече не могат да виждат? Ще ме обичаш ли и тогава? Над празното ми тяло, над отворения ми ковчег? Ще ме обичаш ли, когато разпръскват пепелта от тялото ми?
Ще затвориш ли очи за мен? Знаеше ли, че те обичам? Че имам нужда от теб? Че си всичко, всичко, което има значение за мен... Отивам си, не искам да ми казваш "остани", не искам да изричаш всички онези думи, в които не вярваш... Смисъл няма... Аз съм това, което пожелах да бъда...
Ще затвориш ли очи за мен? Ще ме освободиш ли от оковите ми? Но скоро тях няма да ги има, ще изчезнат във вечността, за да обгърнат нечий друг дух... А аз нямам криле, но нямам и окови... Обичам те, но тази обич не обвързва с нищо... Не мога да ти дам нищо, а ти никога не пожела каквото и да е...
Ще затвориш ли очи за мен? За да повярвам, че за миг си заспал, за да погледам лицето ти в адското му спокойствие и да се простя със затворените ти клепачи... Хората са красиви, когато спят... И толкова уязвими, без стени, без болка, без емоции, без врати в несъществуващи стени, без тунели, из които да бягат в опит да изпреварят себе си... Красиви са...
Ще затвориш ли очи за мен? Ще склопиш ли моите...