автор: vintersorg

Това, че хранителните му навици бяха по-специфични нямаше особено значение...
Докато катереше по стръмните пътеки към Черни връх, той сякаш беше себе си. Пристъпваше почти безшумно – обувките му потъваха в меката трева, полегнала на една страна и пожълтяла от зимните снегове, които бяха оставили своя отпечатък върху нея. Чуваше се само лекото потропване, когато гумените подметки срещаха твърдината на някоя скала. С бързи, сигурни крачки Ивайло крачеше по своя път нагоре.
Беше минавал оттам десетки пъти. Всеки камък, всеки завой на лъкатушещата пътека му бе познат. Катеренето не представляваше трудност за него – тревите знаеха подметките му и подметките му познаваха всяка тревичка. Едно егоистично познанство – жълтите и изгорели треви обхващаха глезените му и полазваха като студени пипала нагоре по краката му, сякаш се радваха да го видят и не можеха да се наситят на близостта, на присъствието му в техния нереален свят. Свят, доминиран от вятър, мъгла и мъртво бледо слънце, показващо туберкулозното си лице иззад някой облак. Сякаш и то да покаже, че съществува в мартенския ден, пък било то и за броени минути. После пак се скриваше зад медицинската белота на облаците и заспиваше упоено.
А долу беше жълто и отровно. Студено и безжизнено. Само хладните китки на покрусените треви демонстираха някакъв слаб пулс, някакво слабо движение, докато прегръщаха с изпотените си от пролетната роса жълти листа краката и обувките на Ивайло. Той не се противеше. Шумът, който издаваха обувките и тревите при своето мимолетно съприкосновение го унасяха и го караха да забрави всичко, което оставаше зад него и да се концентрира върху пътя.
Този път продължаваше да се извива стремително нагоре и краката на Ивайло чертаеха едва забележими криволичещи линии по миналогодишните треви, оставяха отпечатъци по песъчливата почва и маркираха камъните с по някой кален отпечатък или провлачена пета.

Още по-долу беше “Дървеница” и отблъскващата сивота на панелните блокове. Там бяха грозните и разкривени автобусни спирки, напуканият асфалт, редиците от изтърбушени сергии и безчет коли, паркирани точно по местата, по които би искал да минеш, докато си проправяш път към автобуса или към илюзиорното спокойствие на панелната си кутийка. Ивайло мразеше всичко това до дъното на душата си. Но го мразеше с едно такова спокойствие, което удивяваше и него самия. Нито за момент в обкръжението му не бяха забелязали колко омраза се таи в душата на младежа и колко се измъчваше той от обстановката, в която бе принуден да живее. Един апартамент, състоящ се от кухня, спалня и едно тясно помещение, комбиниращо тоалетна с баня. Коридорът беше свързващото звено между тези три малки кутийки, в които Ивайло бе събрал отломките на живота си. Голяма купчина от тези отломки бяха разположени в кухнята – Ивайло прекарваше там дълги часове, в които последователно и методично приготвяше вечерята си. Младежът се хранеше веднъж на ден. Вечер. Храненето му се бе превърнало в нещо като странен ритуал, на който той посвещаваше страшно много време. Всеки един детайл за него беше от съществено значение – подходящата температура в хладилника, необходимата чистота на съдовете и всичката посуда в кухнята, прясната и питателна храна, от която никога не отсъстваше така важният елемент месо.
Тоалетната беше за Ивайло място със специално значение. Централно място в нея заемаше едно оръфано гумено пате, поставено върху най-горния рафт на етажерката с приборите за бръснене и сапуните. Беше го намерил край една детска градина, точно на деветия си рожден ден. Много му се зарадва – помисли, че децата са разбрали отнякъде за рождения му ден и нарочно са захвърлили патето, за да го намери той и да се зарадва. Най-хубавият подарък за рождения му ден. Всъщност, той не получи други. Е да, ако не броим двете бисквити, които същия ден лелката в детската градина му беше дала след обяда по случай този девети рожден ден. Тях той изяде с удивителна бързина, но жълтото гумено пате запази дълго след това и днес то стоеше гордо на последния рафт в банята.
Спалнята изчерпваше останалото съдържание на понятието живот за Ивайло. Едно легло в центъра на тясно помещение, поставено именно там, а не до някоя стена. Младежът се ужасяваше от мисълта, че докато спи, гърбът или краката му може да докосват хладната повърхност на стена. Затова бе преместил леглото си в средата на стаята, където се чувстваше сигурен и спокоен. Всичко друго беше съвсем в реда на нещата. Нито следа от кръв по леглото или засъхнали петна по пода, нито парче човешко месо в хладилника... Нищо. Ивайло бе най-обикновен младеж. Хранителните му навици нямаха голямо значение...

Колкото повече се изкачваше нагоре, намаляваше броят на маркировъчните колчета, обозначаващи разстоянието до върха. Ивайло не ги броеше. Отдавна бе престанал да го прави. 16...15...14...Слънцето продължаваше да се крие уплашено зад облаците. Сякаш не можеше да брои, сякаш не го интересуваше походът на един млад човек към планинските висоти. Тревата остана встрани. Пътеката в последните няколкостотин метра беше съвсем камениста. Дребните камъчета хрускаха изпод краката на Ивайло. 13...12...11... Светът на оковите оставаше все по-назад. “Дървеница”, пропуканият асфалт, префучаващите коли и застиналите в обичайните си тъжни пози хора по спирките. Всичко това беше назад...
10...9...8...7..6...Дори панелната кутийка оставаше далеч и това му харесваше страшно много. Той обичаше спокойствието, което му доставяше самотата в малкия апартамент, но в същото време мразеше тази задушаваща затвореност, която го обграждаше отвсякъде. Нямаше го леглото и това беше чудесно – тревата е много по-мека и мъртвешкият й допир му харесваше повече. Чистотата на банята не му липсваше – тук той имаше чистотата на планинския въздух. 5...4...3...Едно дете, едно толкова чисто дете на природата...Единствено досега със земята, с първичните блага на великата и всемогъща природа...Тялото му тръпнеше от удоволствие, прегръщано от вятъра и удостоявано от време на време с някоя изпросена ласка от болнавото слънце...Чистота...2...1...

Тя тъкмо слизаше по стълбите на чайната, когато Ивайло премина покрай последният маркировъчен знак. Устните му се свиха, лицето му се изопна. Той изпита огромно желание да я бутне по стълбите върху острите скали, а после да я завлече в храстите надолу по склона. Не сега. Не тук. Твърде очевидно. Твърде брутално. Той бързо се опомни и лицето му се разведри. Приближи се към стълбите и хвърли раницата си върху дървената пейка. После уморено се отпусна до нея и облегна гръб върху стената.

Ивайло беше твърде чувствителна, твърде деликатна натура. Насилието го отблъскваше, а сцените с кръв го хвърляха в паника. Редуваха се състояния на пълно вцепенение и панически страх. Но без това не можеше да мине. Нуждата беше по-силна от него. Насилието и кръвта бяха само част от великата игра. Вцепенението и страхът – нежелани последици. И без това не можеше...Но младежът не приемаше онези стереотипни образи на бруталните канибали, които филмите създаваха. Да, той гледаше тези филми. Гледаше ги и винаги се смееше много, докато камерата следи огромното туловище на някой оскотял мъжага, облечен в работнически гащеризон и нарамил резачка; или пък уродливото тяло на мутанта-човекоядец, с разкривено лице и кървясали очи, пълни със злоба и бяс. Всичко това много го забавляваше. Той знаеше, че тези прословути “герои” бяха само част от шоубизнеса. Реалният живот не предлагаше толкова интересни теми, нито пък герои. Реалността беше друга и Ивайло много добре я знаеше, защото бе част от нея.

-Хей, здрасти! Както винаги – точен на минутата. И също толкова уморен!

Гласът й беше същия. Звънлив. Това беше първото нещо, което забеляза в иначе невзрачното момиче. Беше преди цели два месеца. Сред толкова много сняг единственото, което можеше да различи от нея изпод дебелите пластове дрехи, бе именно този завладяващ звънлив глас. Като камбана, която можеше да пробуди доли отровеното слънце и да го извади от ленивата му дрямка в белотата на облаците.

-Неделя е. В неделя винаги съм тук, знаеш. – Ивайло си пое въздух, преди да отвърне на поздрава й. – Но чак пък уморен...Не бих казал. Просто взех по-скоростно финалната отсечка. Изпуснах ли чая?

-Чакай тук. – отвърна тя и се заизкачва по сълбите, от които току-що бе слязла.-Аз вече пих, но ще донеса по още една чашка. Тъкмо ще разкажеш какво ново из столицата.

Ивайло се загледа в нея, докато фигурата й изчезна в малката вратичка на чайната. Гледаше я с любопитството на доктор. Цялото му изражение не излъчваше никакво вълнение. Тя не беше хубавица. Нито пък имаше хубава коса, стройно тяло, чаровна усмивка – обичайните неща. Но всяка неделя предприемаше излети до Витоша и за целта пътуваше рано сутрин от Ихтиман, където живееше семейството й. Ивайло също беше на Витоша всяка неделя. Това съвпадение всъщност се превърна в повода на тяхното бегло познанство.
Какво ново из столицата?! Стандартен въпрос. Какво ново ли? Най-много още някоя дупка по улиците, още някоя тежка катастрофа и пак премазани хора. Някой потрошен ден из сивия живот на Ивайло. Какво ново? Живот, изпълнен с още по-голяма ярост към целия този квадратен свят и нечовешки глад...за човеци.
Казваше се Илияна. Мъничките бръчици около очите й подсказваха, че животът й също не беше от най-лесните. Но тя не бе говорила за това досега. Та те двамата се познаваха от съвсем скоро и за няколкото срещи, които случайно се бяха случили в стерилната обстановка на Черни връх не бяха задълбавали в подробности за себе си.
Илияна беше на 19 и се готвеше за кандидат-студентски изпити. Всъщност пътуванията й към София бяха свързани именно с това кандидатстване – в събота прекарваше целия ден в учене на теми и беседване по тях с учителката по литература, а неделята беше ден за бягство от реалността.
Сега тя мъкнеше две димящи чаши с чай по стълбите надолу към приведения над пейката младеж.

- Докъде стигна с писателите? – попита Ивайло и сам не знаеше защо каза точно това. Не си падаше по българска литература и темите от конспекта ни най-малко не го вълнуваха. Но разговорът трябваше да тече. Мълчанието го побъркваше. Той изпитваше огромно желание да я гледа как говори – как гърлото й потрепва при изричане на думите, гърдите й се помръдват едва забележимо при дишане и в хладния въздух на планината от устата й излиза почти невидима пара. Един млад живот и няколко литра кръв туптяха на метър от него.

- Славейков. “Сърце на сърцата”. – отвърна Илияна с лека досада. – Много ми е трудно да го разбера напълно. Чета го отново и отново и по принцип схващам идеята, но не виждам особен смисъл и трудно бих го интерпретирала в тема. Кофти е!

- За какво става въпрос? – почти изпод земята промълви младежът.

- Шели. Английски поет. Загива в морска буря, а приятелите му изгарят тялото му на брега. Сред пепелищата остава непокътнато единствено сърцето на поета. Естествено, има и един куп изводи и т.н., но не мисля, че има смисъл да говорим точно за това тук....

Момичето обхвана с две ръце чашата и подпря брадичка на свитите си колене. Беше се сгушила почти на топка, а дългата й коса я покриваше като с плащ. Единствено очите й помръдваха любопитно и шареха наоколо с удивителна бързина. Тя фотографираше всяко едно прозорче от пейзажа. Скали, небе, безкраен хоризонт и един замислен младеж сред цялата тази пустош. Ръцете й потрепваха, а в чашата се образуваха мънички вълнички. Каква белота имаше в тези ръце... Мъртвешка, помисли си Ивайло. И все пак бяха живи, потрепваха. Ноктите й не бяха лакирани, косата й не беше боядисана. Илияна не носеше никакъв грим и лицето й светеше пред погледа на младежа в цялото си природно несъвършенство, неприкрито по никакъв начин. Единствените аксесоари, които младото момиче носеше по себе си, бяха фибата с цветче, затъкната на косата и едно малко стъклено сърчице, закрепено с кожена връвчица около врата й.

- Като твоето сърце ли? – попита Ивайло, загледан в малкото украшение.

- Ха, моето сърце изобщо не биха го намерили. – промълви момичето с променен и малко напевен глас. – Всъщност, какво имаш предвид?

-Онова на врата ти. –отговори младежът и се загледа втренчено в украшението. – Носиш сърцето си навън. Сърце, направено от стъкло. Толкова малко... Какво побираш вътре? Любов към ближния, към някого, който те очаква в твоя град, към природата, към учението, към родината? Какво има в едно стъклено сърце? Нежност?! Ранимост?! Чувствителност?! То скърби ли? А радва ли се? На какво се радва? На стъкления свят, в който всички ние живеем? Някои цели, други пукнати на места...Какво има в едно стъклено сърце?

Сам не се усети какви думи изрича. Илияна закова поглед в очите му и като че се опитваше да разчете по тях какво се криеше зад тези думи. Тя не каза нищо. Седеше и го гледаше безмълвно, а очите й дори не потрепваха. Кръвта беше напуснала лицето й – статуя, изваяна от мрамор сред пустия пейзаж на Витоша.

Неловкото мълчание продължи повече от минута. Двамата се гледаха с удивление и не продумваха. Чаят бе изстинал отдавна в ръцете им, а раниците се въргаляха до пейката като трупове на бойно поле. Дори слънцето сякаш бе примряло на бледото небе.

-Няколко литра кръв – за това поне съм сигурна. – първа наруши мълчанието Илияна, след което високо се засмя. – Ама че си странен! Какво може да има? Сърце. Най-обикновено.

Сега и Ивайло се засмя. Първоначално малко нервно, но постепенно се отпусна и започна да се хили истински, от сърце. Двамата младежи седяха един до друг на дървената пейка и се смееха – Илияна с ръка, прикриваща внезапно изчервеното й лице, а Ивайло с изпъчени гърди, тресящ се от обхваналия го смях.

-Харесваш ми. Това си беше като от тема за Славейков. – подхвърли Илияна. – Сигурен ли си, че не си го чел някъде?

-Разбира се. Не, имах предвид друго. Хората носят украшения с форма на сърце, защото смятат това за най-значимата част от тялото си. Сърцето е символ. То означава живот, означава чувства. Сърцето, като се замислиш, е съкровената кутийка, в която човек пази себе си. А всъщност е най-обикновен орган, през който преминава кръвта. Нищо повече. Но ние му придаваме огромно значение и го идеализираме. Ето, ти го носиш на врата си. Стъклено при това.

-Подарък ми е. Винаго го нося със себе си. А и сега покрай изпитите може да ми носи късмет. Ами ти? Какво е твоето сърце? То най-обикновен орган ли е или пазиш в него нещо по-съкровено?

Ивайло инстинктивно скръсти ръце пред гърдите си и се сви на топка край масата. Очите му намериха някакво петно в тревата, където се приковаха и застинаха безизразно.

-Моето сърце е като кутия, която дълго време е била заключена. Ключаката й е ръждясала, а ключът – отдавна загубен. Не мога да кажа какво има в кутията. Никой никога не е поглеждал вътре. Никой не е успявал да отвори ръждясалата ключалка, а и такива изоставени и нестопанисвани кутии не представляват голям интерес по принцип. Аз самият не знам какво има в сърцето ми. Но мога да погледна в твоето...ако искаш.

Илияна се засмя отново. Тя скочи на крака, грабна раницата и с лекотата на сърна започна да подскача от камък на камък.

-Става! Но само ако ме хванеш! Предлагам това да стане по пътя надолу. – тя се забърза надолу по пътеката, която само преди няколко часа я бе отвела до върха. – Хайде, нямаме време да се мотаем повече. Много се застояхме, а слънцето нещо се е намръщило. Време е да слизаме. Някой май щеше да ми гледа в сърцето,а?

Гласът й прозвуча палаво и дори малко предизвикателно. Тя едва ли съзнаваше колко буквално беше предложението на Ивайло, макар и представено като най-невинна шега. Младежът грабна раницата си и забърза след нея, като внимателно стъпваше от камък на камък и потропваше глухо с обувките си.

Оловното небе сееше напрежение от висините. Миришеше на дъжд. Слънцето окончателно се бе бинтовало с дебела марля от облаци и лъчите му, болнави и неприветливи, едвам се показваха изпод окървавената облачна марля. Първата капка падна върху бузата на Илияна.

-Ето, казах ли ти? Заваля! Хайде, бързо, до долу остава още много път...

Двамата бързаха с все сила и с широки крачки отмерваха разстоянието до подножието. Но пътят не се свършваше, а дъждът се усили. Най-накрая пътеката се изви покрай гората и те кривнаха встрани, търейки подслон под короните на дърветата. Изморени, изпотени и задъхани, младежите застанаха под едно дърво и оставиха раниците си за миг. Сега можеха да вземат глътка въздух и да изчакат, докато поутихне дъждът.

А облаците ставаха все по-гъсти, небето – все по-намръщено и денят вървеше към своя край. Ивайло гледаше момичето, подпряно на дървото с притворени очи. Тя дишаше учестено и гърдите й се повдигаха от дишането. Той я гледаше втренчено. Лилава вълнена блуза, прилепнала по тялото. Отдолу се показваше якичката на някаква риза. Панталон с изцапани от калта крачоли и тънко шалче, провряно наместо колан. Якето й сигурно беше в раницата. Не можеше да е тръгнала без яке в планината. Все още е студено, все още слънцето е болно. Сигурно беше в раницата.

-Нямаш ли яке? Студено е и си мокра – можеш да настинеш.

-Имам. В раницата е. – отвърна момичето.

-Ами какво чакаш?

Илияна се наведе и започна да рови в раницата. Косата й почти се преплиташе в пръстите й и покриваше като водопад отворената раница. Наведена над нея, девойката сякаш се бе сляла с природата. На фона на поройния дъжд всичко изглеждаше някак сюрреалистично.
Вятърът забуча още по-силно.

-Моето сърце е от камък. А стъкленото сърце е изключително чупливо. – сякаш от нищото прокънтя гласът на Ивайло – променен и някак страшен. Като на човек, безкрайно отчаян или безкрайно разгневен.
Илияна не успя да разбере кое от двете е. Тя се обърна и последното нещо, което видя е как младежът стиска в ръката си голям камък. Последва болезнен удар и примряло от болка, момичето се свлече до раницата си.

Ивайло се наведе над нея. Прокара ръка през лицето й и усети топла кръв по пръстите си.

-От камък е, разбираш ли. То не може да бъде отворено, нито разбрано. Ключалката отдавна е ръждясала. И макар тялото да е стъклено и напукано на безброй места, сърцето е вечно. Накрая то отива там, където и кръвта – в земята. Виждаш ли всички тези камъни наоколо? Човечеството има дълга история, напоена с много кръв. Много сърца лежат под краката ни...

Задъхан и с обезумял поглед, младежът гледаше Илияна, която беше изгубила съзнание от силния удар. Наведен над лицето й, той се тресеше, водейки вътрешна борба със себе си. Само небето, онова болно и апатично небе беше свидетел на грозната картина.

-Не ти трябва твоето сърце. Стъкло ни заобикаля отвсякъде! Аз ще го взема. – изкрещя Ивайло, откъсна украшението от врата на момичето и се изправи. Хвърли последен поглед над примрялата девойка и с все сила се затича надолу по стръмния склон.

Закъсали в дъжда туристи откриха случайно Илияна, простряна до раницата си в гората. Те я свестиха и откараха в столицата. Раната не беше дълбока, но момичето беше загубило много кръв. Въпреки това успя да се възстанови сравнително бързо и отново се захвана с уроците. На Витоша тя никога повече не стъпи, но на изпита по литература след няколко месеца отиде с пълна увереност, че ще се справи. Падна се Славейков. Докато пишеше за “Сърце на сърцата”, една болка в гърдите я накара да пусне за миг химикалката. Оловно небе, посърнала ланска трева, мирис на увехнали цветя и спомен за преживян ужас изникнаха в съзнанието й. “Защо го направи?”, “Защо ме остави жива?”, “Защо точно аз?” – на тези въпроси тя непрестанно търсеше отговора. Така и не го намери. Но се справи отлично с изпитите и през есента се озова в Студентски град. Ежедневният й маршрут от университета до общежитието минаваше през столичния квартал “Дървеница”. Той все още живееше там. Тя обаче не знаеше това. Той все още се опитваше да слепи счупените частици на своя живот и, макар със сърце от камък, стъкло бе нещото, което виждаше навсякъде. Един обикновен младеж, разяждан от собствените си противоречия, ситуиран в един безумен свят от стъкло и бетон. Хранителните му навици нямаха особено значение...