автор: vui4o

"Думата е сянката на езика.А, де да бе на мисълта"
Верю Матин

Един от последните топли дни на късната есен, в която зимата напомняше за себе си с хаотичното си забавяне.Обърканото слънце изгряваше твърде късно за стопли земята и си тръгваше твърде рано обидено на някого за немощта си.И тишина надвиснала навсъде.
В такъв един ден излязох за да се разходя из полето в което голотата бе единствената му дреха .Крачех без посока воден от прозрачността на въздуха ,който вдишвах с пълни гърди.Тук там из ззаплетените бурени се мяркаше оголеното рамо на шипков храст или глог а после пак равно от което болеше гледеца.
Спрях и седнах на един незнайно отде довят от вятъра на човешката ръка пън, извадих бележника и молива и прижумял срещу яркото ,но болно слънце се замислих как да опиша този ден.
“Един от последните топли дни на късната есен в която зимата напомняше за себе си с хаотичното си забавяне.Обърканото слънце изгряваше твърде късно за да стопли земята и си тръгваше твърде рано обидено на някого за немощта си.И тишина надвиснала навсъде…”-бях написал ,когато чух дрезгави крясъци на птици, вдигнах глава и над мен високо в недопирното съзрях едно кръгово ято да вие същина.Какви бяха тези закъснели птици?Какво разплитаха или разкъсваха в спиралата на бавния си полет?
Докато си задавах тези въпроси птиците се подредиха в стрела една зад друга и с гръмовни удари на криле стрелата раздра окото на гравитацията и се понесе над мен и надире.Тогава изведнъж ме връхлетя желание да ги опиша в деня на съвършения им полет и трескаво грабнах бележника и надрасках набързо следното:

Аз съм последният.Отронвам се от ятото.
И няма вече никога да бъда жерав.
Една зиморничава есен,хапе лятото,
Разкъсвайки зелените й нерви

Внезапно повя хладен вятър.Слънцето се препъна в един прояден от струята облак и се превърна в златиста мъгла.Няколко бурена се затъркаляха в краката ми, омотаха ги, разплетоха се и с прибежки се стопиха в далечното.Потръпнах от студа и тогава го чух.Писък.Като зашлевено насред игра дете.Потърсих птиците повече с усещането за беда отколкото с поглед и съзрях как последната изостана,поколеба се за миг,изкрещя и пропадна откъсната от нечия ръка на създател или разрушител.Оставих тефтера и хукнах към мястото където предполагах ,че е паднала птицата, но когато доближих не открих нищо.Завъртях се, разритах буците пръст съзнавайки че не може такава голяма птица да се скрие зад тях ,но...Бе празно наоколо и притъмняваше.Меко се спускаше задушлива мъгла.И отново безропотно тихо.
Върнах се при дънера.Птиците бяха отминали или мъглата ги криеше грижовно.Посегнах към бележника ,но ръката ми окаменена спря, защото там върху корицата трептеше артерийно едно бяло перце с капчица рубинена кръв върху него.

На другия ден когато се събудих картината с птиците бе избледняла в съзнанието ми и се бе превърнала по-скоро в измислен ярък детайл от ония които използвам в разказите си, за да убия бдителността на читателя за целостта на текста,но перото като контрапункт убедително стоеше на бюрото ми върху бележника.Приличаше на заблудила се снежинка посред лято.Толкова самотно! Отместих го ,взех бележника и го разтворих на страницата с вчерашния куплет и какво бе смайването ми когато под първия открих написан втори куплет:

Сега съм тук ,куцукащ по земята,
броящ загниващи листа.
Какво от туй ,че имах необята,
щом винаги заменя го пръстта.

Гледах втренчено редовете.Не се сещах да съм написал нещо подобно ,но може би сред екстаза от гледката ръката да го е сътворила отделно от музата на съзнанието ми.Понякога умът и тялото си противоборстват за да завладеят човечността ни и тъкмо тогава се създава гения на красивото или ужасът.Така си мислех ,когато ми се стори че “Я” в “необята” помръдна.И после отново.Когато се вгледах внимателно забелязах ,че всъщност това не е буква...Беше птица.Жерав!!!
Разтворил двата си крака и прибрал клюн към гърдите той удивително наподобяваше буквата.Великолепна птица с бели перца напръскани в кафеникави точици, черен приличен на гвоздей клюн и само там на сглобката на обърнатото му към мен крило ,където започваха изящните махови пера ,мястото сякаш беше протрито и гланцирано със съсирана кръв, заместваща едно липсващо перце.По цвят жеравът така контрастираше с останалите черни на цвят букви ,че се доближаваше до абсолютната хармония.Нещо като да скриеш предмет на най-видното място и никой да не може да го открие, именно заради вроденото търсене на тайнственост в човешката природа.В един миг по-дълъг от нирвана човек и птица се взирахме в очите си и се питахме, кой кого е пленил-аз нея със силата или безсилието на думите си или тя мен с красотата на миналите си полети.После жеравът разбра, че е разкрит,запърха с крила удряйки се в редовете, но не можа да ги разкъса и куцукайки се отправи към едно от “т”-тата на първия куплет ,а именно в “Ти” провря се зад него, вдигна единия си крак и се сля с текста.Напуснатата дума “необята” вече бе “необ та”.Взех молив и дописах липсващото “я” и думата възвърна великолепието си ,а после бавно, боейки се да не смачкам лиричната птица, затворих бележника. Поседнах на дивана полуудавен от безбрежието на случилото се за да избистря мислите си и да дам обяснение на себе си и на околното.Първото което ми дойде на ум бе и най-логичното.Закона на Нютон. ”Всяко действие създава противодействие равно по сила и обратно по посока”Аз бях видял ятото и чрез силата на поезията бях полетял за миг към висинето,миг достатъчен горе да се създаде друга сила обратна по посока ,която е тласнала жерава към земята.Другата ми хипотеза не бе научна ,а по скоро романтично-суеверна и гласеше следното:”Когато човек види падаща звезда той си пожелава нещо и желаните му се сбъдва.” Явно вчера, точно когато видях птиците и написах куплета, се е получило изкривяване на пространството и нещата са обърнали порядъка си –първо съм си пожелал и после жеравът-моята падаща звезда се е отронила от купола небесен.Не искам да се впускам в обяснение на десетките теории родени от въображението ми.Факт е че аз спомогнат от някаква деструктивна природна сила бях причина за падането на птицата и аз трябваше да намеря начин да я издигна там, отдето я бях откъснал като плод.За тази цел трябваше първо да я извадя от клетката на редовете.Но как? Прекарах в търсене на начин до късния следобед, когато ме осени идеята да изтрия затвора му с гума.
Взех молива обърнах го и посегнах към написаното,но птицата запърха ,разкрещя се и напои въздуха с душния мирис на подкрилие,а аз ослепен от маховете и оглушал от писъка прокарах бързо гума по редовете и...В следващите няколко минути не знаех какво се случва, но редовете стояха непокътните въпреки допира си с гумата , а жеравът се свлече между думите и се затъркаля върху тях ,а когато отново възвърнах сетивата си открих ,че в гласа му нотката на ужас бе сменена от цялата гама на болка присъстваща в този регистър достъпен за човешкия слух.Бях изтрил единия му крак до сгъвката!
Човек е вселена пълна с добри намерения и неправилни постъпки.Било е заложено при сътворението,където сблъсъкът между грубостта на телата и нежността на душите ни е отредил да грешим.Та дори и божествено.Вдигни ръка,човеко към бялото на плоските си зеници и я огледай хубаво ,а после погали цветето с дума!
Жеравът се успокои.Потрепваше с криле и ме гледаше с мокрото си кръгло око не толкова с острието на укора ,колкото с празнотата на безнадеждието.Трябваше да сторя нещо.Дори не се замислих.Обърнах молива с графита напред и говорейки топло за да успокоя птицата доближих липсващия й крак и с бавни движения прокарах линия надолу ,която разделих в края на три части колкото бяха и пръстите на другия крак.Жеравът подскочи изправи се и с куцукане се запъти към първия куплет,а аз засрамен открих ,че дорисувания крак е по-дълъг,а пръстите му приличаха на артритно -сгърчена длан-несъвършенството на моята художествени умения.Уморен от всичко случило се се отпуснах на дивана и заспах гробовно.
Първите слънчеви лъчи затоплиха клепачите ми и в просъница умилен от ласката прошепнах името на една жена, която открих когато вече си бе отишла,след като години наред бе хлипала пред портката на сърцето ми , докато аз я бях търсил в лицата на случайно срещнати в тъмнината на кръчмите хора и чиято длан обхождаше лицето ми със същото спокойствие и нежност.Отърсих се от спомена на съня и се втурнах към тефтера ,а там върху страницата стояха неръкотворно написани още два куплета.

Една зора ме чака да се върна,
Защото няма нищо по-красиво
от полет възцарил се на разсъмване
над угарта на есенните ниви.

А другите те насърчават с крясък
и ти се рееш на крилете на възторга
А долу вперени във теб очи те чакат,
да се разбиеш в алчния им поглед.

Птицата бе сътворила куплетите!! Тя смяташе ,че човешката ми алчност към полета й е дръпнал небето! И като всеки клет затворник описваше съвършенството на изгубената си свобода!
И така заживяхме двамата -тя сред песенния си затвор,крачейки между буквите и кълвейки запетайките /по-късно открих,че кълве само грешно изписаните/-аз крачейки из стаята в килийството на безсилието си да открия как да я освободя.Виждах че линее с всеки ден, час и минута,сърцето ми се пълнеше с болезненост,а в главата ми един глас кънтеше с укор.
„Що го не пуснеш добичето?”
Гласът на Верю Матин!!?Брат по страст и приятел по име.
„Не мога, не знам как-озъртам се търсейки ,макар,че осъзнавам, че той не е тук, а гласът е отсянка от едно друго”аз” изгубено в далечните лета на младостта ми.
„Слушай, детко-продължава Верю.Околното съществува, защото искаш да го видиш.Околовръсте ти всичко е зеница.И ако бръкнеш в нея с дума и я ослепиш, то с дума трябва и да я прогледнеш. Всичко на което посегнеш и вземеш, остава да боли.Погледни небето-гласът заглъхна постепенно и се втишини.
Отидох до прозореца, разтворих го и вдигнах лице към безбрежното.И там…,там горе, в дясно от слънцето, съзрях сянка, парче кръпка, нещо нарисувано от дете и от дете изтрито с обратното на писеца.Силует на птица.Разпятие.
Стоях…Стоях прав.И зашеметен. Не знаех... Не можех..Не можех да осмисля чутото.Зеници….Думи…И сред тях аз.И безсилието ми….
„Верю-хленчех.Къде си?Не разбирам..Как да го освободя?!”
Но знаех,че няма да отговори.Защото не бе виден.Аз бях го създал от дума и с дума бях го умъртвил!
И тогава дочух съскане като от смачкан лист.Идваше от тефтера.Той хъркаше и кориците му подскачаха.Макар и страхливо се пресегнах,отворих го и се смразих от ужас.Жеравът бе заклещил главата си в едно”О” и се мъчеше да се отскубне.Хъхреше, очите му бяха оцъклени, а по шията му, като облачна сянка по поляна, пълзяха морави петна.Биеше безпомощно с криле и колкото повече се дърпаше, примката на „О”-то се затягаше.Той умираше, а аз не знаех какво да направя.В гърдите ми се надигаше ярост,но устните ми се бяха вцепенили, за да я изрекат, а тя се разрастваше като тумор и заплашваше да ме погълне, затова грабнах един лист и молив и отприщвайки я, надрасках не толкова с пръсти,колкото с потребността от тях точно в този момент.
„Проклето „О” да бях те ненаписвал нивга.
Дума приличаща на змия…..”
….до мен някой пое дълбоко въздух, отприщи се река и открих жеравът полегнал на една страна. На пресекулки отваряше човка и гълташе от въздуха.А „О”-то беше се стопило.Изчезнало.Птицата ме гледаше толкова прочувствено, че умилен си помислих.
„Господи, как побра толкоз много благодарност в тая малка зеница”
Сега вече знаех как да го освободя.Нямах повече оправдание.Човек е склонен да открие хиляди оправдания, в замяна на една истина! А колко по-лесно би било да превъзпиташ тези похабени усилия в правилни постъпки! Това щях и да направя.Да бъда честен спрямо жерава и себе си.
Стиснах по силно химикала,който все още държах.И любувайки се на птицата бавно доближих писеца до листа,съзнавайки,че с този жест я пропъждам завинаги от живота си. Приплъзнах химикала по хартията, мастилените нишки се подредиха в слова и из стаята се понесе фин мирис на пух, пърхане на криле,а през отворения прозорец долетя възторжения крясък на жерав плъзгащ се върху лицето на небосвода като божия сълза.

Истина ли беше това? Случи ли се? Не зная.Но в даден момент през всеки от нас преминава тайнство,магия ,направо през гърдите ни като вихър.И будейки се от скуката на ежедневното, загледани в посоката на умората си от реалността ние се питаме:”Случи ли се наистина?” и знаем.Случи се…И е прекрасно,нали?
А какво написах за да освободя жерава ли? Не мога да кажа.Това бе само помежду ни.Затова ще оставя между мисълта и езика си разстояние!