автор: ida

О, как убийствено залюбваме,
как в сляпа, разгоряла страст,
най-верните ни нам загубваме,
най-милите сърца за нас!

Доскоро гордо, гръмко и победно
се хвалеше, че тя е вече твоя!
Година няма – питай за последно
какво е оцеляло след героя?

Къде се дянаха цъфтящите й рози,
усмивката и блясъкът в очите?
Попари ги изгарящият огън
и влагата гореща на сълзите.

Ти спомняш ли си първата ви среща,
съдбовна първа среща е била,
вълшебният й поглед и речта й,
смехът й жив, младежки и изгрял?

А пък сега? Къде пропадна всичко?
И дълготраен ли сънят е бил?
Не, кратък като северното лято,
и мимолетен гост се заблудил!

Съдбовна и ужасно неизбежна
за нея беше твоята любов
и незаслужено позорът легна
в живота й и в нейното легло!

Живот – отричане, живот – страдание...
В душевните й тъмни дълбини
оставаше едно възпоминание,
но с времето и то й изменú...

И дива й изглеждаше земята,
очарованието се е разпиляло,
тълпа нахлула, в кал е потопила
туй, що в душата беше разцъфтяло...

Какво все пак от дългото мъчение
на пепел станало, успя да съхрани –
болка, болка и ожесточение,
болка без наслада, без сълзи!

О, как убийствено залюбваме,
как в сляпа, разгоряла страст,
най-верните ни нам загубваме,
най-милите сърца за нас!



Оригиналът:

О, как убийствено мьi любим,
Как в буйной слепоте страстей,
Мьi то всего вернее губим,
Что сердцу нашему милей!

Давно ль, гордясь своей победой,
Тьi говорил: она моя...
Год не прошëл – спроси и сведай,
Что уцелело от нея ?

Куда ланит девались розьi,
Ульiбка уст и блеск очей?
Всë опалили, вьiжгли слëзьi
Горючей влагою своей!

Тьi помнишь ли, при вашей встрече,
При первой встрече роковой,
Еë волшебний взор, и речи,
И смех младенчески живой?

И что ж теперь? И где всë это?
И долговечен ли бьiл сон?
Увьi, как северное лето,
Бьiл мимолетньiм гостем он!

Судьбьi ужасньiм приговором
Твоя любовь для ней бьiла,
И незаслуженньiм позором
На жизнь еë она легла!

Жизнь – отреченья, жизнь страданья!
В еë душевной глубине
Ей оставались вспоминания...
Но изменили и оне...

И на земле ей дико стало,
Очарование ушло...
Толпа, нахльiвнув, в гряз втоптала
То, что в душе еë цвело.

И что ж от долгого мученья,
Как пепл, сберечь ей удалось?
Боль, злую боль ожесточенья,
Боль без отрадьi и без слëз!

О, как убийствено мьi любим,
Как в буйной слепоте страстей,
Мьi то всего вернее губим,
Что сердцу нашему милей!

1851 г.
Фьодор Иванович Тютчев