автор: abased

толкова исках, да е тихо

вкъщи пазя екран със залези, синьо небе и шепнещи листа и цветовете...
смесени така...
че да ме изтръгнат от главата ми
обратно вкъщи ...

да слушам тишината
да я оставя да тече през нервите ми
и да отвлече крясъците някъде натъмно...
да мога да гледам небето
и да знам, че няма никой...
и да мога най-накрая да вдишам без да се задавя...
и това е моят дом, където оживявам...
и се храня от сенките, пропити в стените...
и пръстите потъват в светлините
докато не мога да поема повече от чувството...

...колко много съм загубил

и всичко, което правя, е точно, каквото трябва..
без да знам.. без да мисля...
вижте ме... кой знае кой съм аз... аз съм аз точно тук...
без тяхната отрова...
без да бъдат завързани към мен...
мога да се протегна на километри...
мога да бъда щастлив...
и не мога да повярвам, че съм искал да прогоня тишината преди да си тръгна...
защото тя извира точно от тук...
и лъчите я носят из стаите.. за да блестят сенките ни...

толкова е тихо...

спокойно...

и празно..




те ...

къде са ...

гласовете ...


защо ..

защо ги няма ...



къде е!?

КЪДЕ Е ГЛАСЪТ ТИ, МАМО?