Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Tanita_eli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14154

Онлайн са:
Анонимни: 252
ХуЛитери: 1
Всичко: 253

Онлайн сега:
:: LeoBedrosian

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2024 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаШамари и къщи
раздел: Разкази
автор: kaliopa_ina

Съвсем друг е моят град тази вечер. От височината на колата улиците изглеждат избелели, а витрините – достъпни. Профучаваме покрай прозорци, които знаех наизуст и хора, които никога не съм виждала. Градчето се смалява още повече, просто се свива под залезната светлина и дупките по тротоарите зейват като почупени зъби. Чакам тъмното. Искам да покажа на един мъж детската ми улица от балкона на отсрещната сграда.
След училище често се катерех до последния етаж и се вдигах на пръсти до ръба на прозореца. Тогава улицата изплезваше тесен език срещу мен, протягаше се толкова дълга, колкото никога не е била под стъпките ми и изчезваше след завоя на сладкарницата. И точно там беше нашата къща, знаех го, въпреки че виждах само сивия ръб на терасата – грапав на пипане, толкова грапав, че бодеше окото ми, ако го погледнех случайно. Всички стени бяха надрани като от гигантски пръсти, така било красиво, каза мама, когато я попитах защо нашата къща не е от тухли като на Румито. Ние сме облицовали тухлите и сега нашата е по-хубава. Аз обичах червено. Затова цяла зима биех къщата със снежни топки, които се размазваха по стените й и стояха като слюнки в грапавините чак до другия ден. Исках да обеля красивото и отдолу да се покажат тухлите. Исках да съм като Румито и другите деца, и да имам червена къща със зелена ограда. След всеки бой със снежни топки се надявах, че къщата ще я заболи и поне стените ще почервенеят, все едно шамаросана буза. Тогава поне отдалече ще изглежда като другите. Но не стана.
Сега изведнъж ми се иска да не виждам отблизо фасадата, онази грапавина още ме плаши, като строг глас след детско провинение. Къщата отдавна не е наша, но не и за мен. Така и не видях хората, които я купиха, за мен те не съществуват наистина. Те са просто част от изхалюцинирано бъдеще, което се случва на големите. В моя град съм винаги дете, може би защото не съм живяла в него оттогава. Днес съм голяма само толкова, колкото ми позволяват високите прозорци на новия ван. Все още се вием около крайните улички, казах на Антон, че просто искам да разгледам града. Не го насочвам, откривам заедно с него чуждия квартал, ориентирам се по посоката спрямо старата ни къща и си мълча. Нямам какво да разкажа за един град, в които винаги съм била само дете. Децата нямат памет за случки, само въображение, а моето е голямо. Просто не искам да издавам колко голямо.
Затова съм тиха и насред центъра, който помня бял и широк. От колата изглежда прашен. Саксиите с цветя по края му са подменени, старите ми приличаха на делви. Обикалях ги с презрамките на училищната чанта, впити в раменете ми и си мислех, че съм изследовател на стари съдове. Мислех, че са пълни с пръстта от едно време и цветята също са оттогава. После една пролет видях, че в тях засаждат оклюмали растения, които по-късно щяха да разцъфтят. Татко каза - теменужки. В парка имаше маргаритки, а за рождените дни – карамфили с дръжки като ставите на баба. Артрит, тази дума я научих някъде по-късно, сигурно пак в този град. Тогава трябва да съм чула и за археологията и ботаниката, но като повечето деца исках да стана балерина. Станах просто голяма.
Няма какво да кажа, докато край очите ми се изнизват все по-познати улици. Всичко някак се е смалило като стара дреха. Затова просто се усмихвам и насочвам Антон по опърпания асфалт към нашата къща. Това е, изведнъж си поемам дъх и му соча невисока постройка в сиво. По-стара е от околните сгради и сега виждам – артистично измазана. Нищо от стените и блесналите на залеза прозорци не изглежда заплашително. Грапавината й напомня кожа, парадираща с белезите от времето си, олукът се спуска – блестящ като нов пиърсинг, пребоядисали са вратата и покрай терасата се извива бръшлян. Помня звука, който издаваше чадърът ми по металните пръчки на оградата. И ми иде да потропам отново по тях, сега няма кой да ми се скара. Сега аз съм голямата и виждам – къщата наистина е била красива.
Скоро ще се стъмни съвсем и трябва да тръгваме, днес е последният ден от отпуската ни. До вкъщи имаме още стотина километра и двайсет години порастване. Ще го поканя да преспи в моя апартамент, сутринта ще му направя закуска и ще му дам чиста риза, с която да отиде на работа. Харесва ми, че у дома има негови дрехи, четка за зъби и афтършейв. Харесва ми да ходим на почивка заедно. Харесва ми, че се върнахме през малък град, за който знаеше само, че е бил мой преди. Хареса ми, че снощи насред морската градина ми предложи да живеем заедно. Аз не се паникьосах. Харесва ми да мисля, че го обичам.
Няма защо да катерим етажите на онази отсрещна кооперация, оттам и без това не се вижда нищо. Само една изплезена като коридор улица, по която мама мъкнеше пазарски чанти, докато ме гледаше строго. И грапавият ъгъл на терасата откъм всекидневната. Не обичах онази тераса – винаги ме наказваха да седя на голямата маса, докато ми се караха и пред мен се просваше острия ръб на къщата. Не ме биеха, никога. А Румито често долиташе у нас с поаленяла буза. Шляпнеха ли й шамар, червен като тухла, аз вадех флумастери и насред рисунката тя вече беше забравила. Дори не успяваше да забележи, че нашите стени са бодливи, само за рисуване мислеше.
Вдигам поглед от къщата и предлагам на Антон да изпием по кафе в сладкарницата отсреща. Там, насред ароматите за възрастни той се усмихва и казва, че почти си представя какво дете съм била.
- Трябва да ми покажеш снимки оттогава, хубаво ли ти беше тук?
- Мама никога не ме биеше – усмихвам се грапаво и той мисли, че винаги съм била щастлива.


Публикувано от BlackCat на 09.07.2007 @ 22:40:38 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   kaliopa_ina

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

30.05.2024 год. / 12:52:08 часа

добави твой текст
"Шамари и къщи" | Вход | 4 коментара (7 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Шамари и къщи
от prashinka на 09.07.2007 @ 23:40:46
(Профил | Изпрати бележка) http://prashinka.blog.bg
Днес сме големи...само толкова, колкото ни позволява светлината, която улавяме със сърцата си, докато храним гълъбите и поливаме сънливите мушката по прозорците.

...И дали грапавините по паметта ни растат пропорционално на нашето щастие ?


Re: Шамари и къщи
от kaliopa_ina (inaiv@mail.bg) на 09.07.2007 @ 23:55:31
(Профил | Изпрати бележка)
Грапавините, да - тези бодливи, драскащи късчета памет. Благодаря за прочита и съпричастието, Прашинка :)

]


Re: Шамари и къщи
от Marta на 10.07.2007 @ 16:50:55
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
хм, такова нещо...понякога просто ти се иска да ти лепнат два шамара и да свърши
но спомените, които остават са хубави и все боледувам от носталгия по онези детските ни къщи и улички като провесени езици на кучета ;))


Re: Шамари и къщи
от kaliopa_ina (inaiv@mail.bg) на 10.07.2007 @ 20:02:13
(Профил | Изпрати бележка)
И аз обичам да си спомням къщите от моето детство, особено двора на баба :)

]


Re: Шамари и къщи
от Hamman на 17.07.2007 @ 01:41:26
(Профил | Изпрати бележка) http://nik-nikolov.blogspot.com
хм...хубаво е...като на забавен каданс...като видеоклип на някоя песен
искам да съм дете отново. проблемът е, че дори пак да стана дете ще искам да порасна


Re: Шамари и къщи
от kaliopa_ina (inaiv@mail.bg) на 17.07.2007 @ 14:50:17
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти, това с каданса ми е любим номер, особено когато "гледам" чужд текст, филм или клип. Представи си сега, как ме стопли с този коментар, поздрав!

]


Re: Шамари и къщи
от Ida (cwetiata_na_ida@mail.bg) на 27.09.2007 @ 01:49:49
(Профил | Изпрати бележка)
Taka narechenoto shtastliwo detstwo mai che po-chesto e i bolezneno...