автор: Pitagor

или едно дълго любовно стихотворение

1.
В легенчето от ведро самочувствие,
покрито с благороден син емайл,
полегнах, но ми беше твърде тясно,
та някак трудно в него се побрах.
Ала това е, всъщност, без значение…

2.
След туй поставих фини ръкавици
(хирурзите с които оперират)
и докато ги слагах на ръцете,
усещах тежест, като че надявам
известното контрацептивно средство…
(Какво говоря, никак нямам опит
с неща, направени от тънък каучук)
Но нищо. И това е без значение…

3.
Тогава от кристалната поставка
взех скалпела – бръснач на мисълта си,
загладих го на философски камък
(то в стара къща всичко се намира)
и бавно почнах да се дисектирам.
Туй, мисля, има някакво значение!

4.
Разрязвах кръговете концентрични
в дървото на отминалото време –
отвътре, та навън и много бавно,
не исках нищо ценно да пропусна.
Но, странно, в издълбаната утроба
бе празно, намирисваше на злоба,
та затова не случих да намеря
което, мислех, вътре в мен е скрито.

5.
И изведнъж, когато не очаквах,
пред погледа ми блесна малка снимка.
Тя беше потъмняло-чернобяла
и хората се движеха по нея,
по някакъв сайгонски сив площад.
А бяха двама. Сериозен офицер
с парадна униформа, с еполети
придърпаше след себе си момче
по потник и възкъсички гащета.
И някак си естествено и в миг
военният повдигна си ръката,
опря май нещо на момчето до главата,
видя се дим и онова се смъкна
и стана запетайка на асфалта,
потрепваща в безсмислена агония…

6.
А в моята глава, на мястото, където
военният прострелял бе момчето,
направи се голяма черна точка,
която непосилно ме болеше.

7.
Не зная, има ли това значение,
но аз по-стръвно почнах да се ровя
в остатъците си недоживяни
и пак така внезапно и набързо
намерих друга страшна фотография.

8.
Човек лежеше някъде в килия,
бе слаб, брадат и, може би, посърнал
и взираше се в малка женска снимка,
прикрепена с карфица към стената.
Но ето – други взеха да го дърпат,
човекът се опъваше… напразно…
Измъкнаха го, но преди това,
успя, все пак, жената да целуне,
която, вероятно, бе убил…
А после – странна зала, странен стол,
натиснаха го някак си на него,
привързаха крака, ръце, глава,
направиха го бързо и усърдно…

9.
Отстъпиха, последва кратка пауза,
но изведнъж човекът се разтресе
и взе да пуши, а между краката
се стичаше урина – като дъжд
в голям пластмасов бял леген…
Изключиха и включиха отново
стохилядното тъпо напрежение
и оня пак неистово запуши,
особено отгоре, от главата…

10.
А в моята глава, на мястото, където
димът бе гъст и пушеше най-много,
направи се голяма черна точка,
която непосилно ме болеше…

11.
И ето че след толкова години,
когато цял съм изтъкан от болка
и виждам – нещо трябва да направя,
(та затова, най-вероятно, ровя)
аз търся две големи черни точки,
които непосилно ме боляха,
за да разкажа, може би, отново,
съдбата си в последно изречение.
И ако, претръпнал, ги намеря,
знай – даже Ти ще бъдеш без значение…