автор: Pitagor

Ще бъдеш ли до мен, когато плача
от онова, очакваното нещо?
Защото знам, то идва безвъзвратно,
безплътно, безотрадно, безутешно…
…Ще те дочакам някога край пътя –
в шубраците на грапавия делник.
И там, от любопитство или мъка
ще го направим някак си…
А после?
Ще се коря, навярно ще тъгувам,
ще боледувам хиляди години,
ще страдам още хиляди и още.
Но не за мен… В безумно дълги нощи
за теб ще ми е тъжно и тревожно –
за мисълта, която ще те гложди:
“Бе просто, а направихме го сложно”.
За мокрите пътечки по страните,
за миналото ти осиротяло,
за кичура внезапен сред косите,
в самия край на твоето начало.

Но няма как! Съдбата ме изпитва –
задава ми най-трудната задача.
Та затова поисках да те питам:
“Ще бъдеш ли до мен, когато плача?”