ще порастна,
когато ТиНеСи отреже косата си
и небето
се продъни
от опитите й
да прегърне света с ръцете си,
защото един човек
не може да събере в себе си
праха по земята
праха в дробовете ни
и да пришие сенките ни
отново към облаците
на които принадлежат
сега се влачат
бавно
с безцветните си тънки нозе
и тъпчат
цветятя на смеха й
вкопават ги
и сякаш не е имало нищо
друго
освен дим и мъгла
изчезна зеленото
на очите ни
няма зелено
нямам глас да викна
и да спра
тишината по устните ти
ТиНеСи,
нали обичаше портокали
дай ми влага,
за да мога
да преборя страха си
да преплувам моретата
и после да изгладя ръбовете си
да подредя косата
да извадя мислите
на слънце
(ако слънцето игрее някога отново
нали три пъти се обърна снощи,
докато ти спеше)
та
когато стигнат до теб
да са резенчета лимон
а не както при мен
валежни парчета космос
без посока
без път
без нищо да знаят
и нищо да са
ТиНеСи пресуши
корена на този гняв
хвърли го надалече,
моля те,
прави се, че не го е имало никога,
защото е по- силен от мен
от очертанията на малкото ми
тяло
и нито луната, нито звездите
могат да го спрат
да не изригне
само твоите тънки пръсти
са веригите за него
и мен
когато губим чертите на човешкото
си лице
и сме див звяр
в едно...
ТиНеСи
подай ми ръка с усмивка.
няма да хапя