автор: Slovesna

Не би ме познал.
Косите ми са сиви, избелели попарени от падналия сняг. Очите ми - дълбоки, събрали болка от не един живот. Усетиш ли я, все едно ада си познал. Не знаеш имаш ли сили пътя назад да извървиш. Сломена съм, усещам го. Силите ми бавно и безвъзвратно ме напускат, усещането е неповторимо, живо. Единствено сърцето ми по навик продължава да брои – времето до теб, след теб, а сега – до последната среща минутите. Стискам зъби, дано не рухна в ръцете ти.
Не би ме познал. Дано успея да погледна в очите ти – така красиви, пламенни, открити. Търся ги в очите на сина ни, бяга споменът, намества се и само ми се струва, че виждам твоите.
Не би ме познал. Толкова години! Някога си дадохме дума, че като се срещнем, ще се погледнем като приятели. Старостта ни беше толкова чужда, далечна. Толкова есени и пролети – това са любимите ти сезони. Как се шегуваше, че искаш вместо отделни възрасти, човек да има своите сезони в такъв кръговрат. И всяка пролет бихме се възраждали, с нови сили, с нова любов. И се смееше – като дълбока река как бълбука.
Сигурно няма да ме познаеш. Върху ръката ми годините са нашарили своята карта – линиите се надпреварват една през друга, кръстосват се, губят се, на места се сплитат и като че са замрели, на други са издълбали свое трайно място.
Няма да ме познаеш. Болката ме изпива.
Дали да не оставим срещата за следващата пролет?!