На центъра под стария часовник,
измежду върволиците от хора,
седеше си той просто на земята,
дори не си постилаше удобно.
Настройваше скрибуцаща цигулка,
оставяше си шапката за дребни,
раздаваше душата си, а спеше,
по жалко и от циганите бедни.
Той имаше талант на Паганини,
но нямаше блестяща, скъпа зала
и всеки можеше да го подритне,
и шапката му -все си беше празна.
В интериора градски се превърна,
в цигулката му скачаха и бълхи,
ний свикнахме, че вечно ще го има,
когато се прибираме към къщи.
Една нощ някакво си куче,
зави като сибирски вълк за него,
но, никой от дома си не излезе,
а сфетофар- пулсираше в червено.
Денят осъмна тих- без Паганини
и марш на токчета огласяше площада,
във джобовете дрънкаха монети
и биха в съвестта ни без пощада.