автор: katbalu

Прабългаринът в мене съществува,
в душата ми, в най тъмното стои
кръвта промита от култура,
той кипва както вино ври.

Той винаги е сянката на сянка,
без дом, без име, без адрес.....
наметнат със чергарската си дреха,
върви до мене, като тъжен пес.

Усещам го, но той не се обажда.
Очите му са тъжни и сами,
и с поглед само ми припомня,
че има още много равнини....

Аз, тайно знам, че той е мойта сила,
че конят му ме чака и пръхти,
потропва диво, нервно със копита
и с ноздри вятъра лови.....

Прабългаринът чака да му кимна!
Чергарски шал наметнала в ръце
отново към звездите ще политна,
без дом, но с истинско сърце....