автор: Eilsun

Не сме поели в грешната посока.
Не си забравил кой си. Нито аз съм.
Но времето не спира да ни чака
и всеки миг отеква като гръм.

Във дните ни, изпънати инфарктно,
като порой се леят върху ни въпроси.
Разпъвахме чадъри многократно,
но пак сме мокри-боси от откоси.

И не е да сме чакали с прозавкя
денят ни утре да се проясни,
но трябва да дадем заявка
с окъпани в очите истини.

Защото времето не ще се спре.
Разяжда ни с хапливичка пила.
И ти не си предишното момче.
И аз не съм каквато съм била.

А има още път нагоре към дома ни,
зад хребета, огрян като олтар,
и чантите със всички полуистини
сме длъжни да пожертваме във дар.