автор: cvqt_na_borovinki

Ти си жив, все още... Раздираш кожата ми от възбуда, оставяш следи по тялото ми, достатъчно жестоки, за не се усъмни никой в любовта ти.
Обичаш кръвта ми, вкуса й дори... В нея само жевееш, размесил се с вирусите и левкоцитите... Клетъчните мембрани вече не знят враг ли си или не, но отдавна те познават и покорно разрешават да се луташ във вътрешността ми. Губиш се там, изпаряваш се с потта или просто се спотайваш в спорите на някое неоткрито още заболявоне, тактично изчакваш най-неподходящия момент за да заиграеш по невроните ми. Да връщаш всеки хубав или не наш спомен,сякаш превърташ домашна видоекасета. Играеш си с дистанционното на видеото като малко дете и когато ти омръзне, даряваш ми малко спокойтвие и надежда, че вече си порастнал...
След месец, два, или година отново разбълникваш кръвта ми и й отнемаш и малкото останала способност да се бори с вирусчета като теб... Играеш си с мен, изпитваш издръжливостта на организма ми, като никога не го надвиваш, отпускаш му известно време,за да си поеме дъх инстинктивно, до следващата игра...
Отнемаш ми удоволствието от храната, когато стомашните сокове не са смесени със спермата ти. Удавяш ме в собствената ми влага, поемайки на изследователска експедиция без технически съоръжения из тялото ми. Владееш ме против волята ми, но аз продължавам да ти давам живот, защото ти живееш все още... в спомените ми...
Зависимо от мен влечуго, колкото и да ти късам опашката, тя винаги израства пак. Но не искам да те смачкам, харесва ми как се гърчиш в краката ми. Обичам да крещиш, от ярост или от възбуда, или и от двете. Тялото ти,могъщо и жестоко, безвъзвратно посветило се на мен, погледнато от горе е толкова жалко,подвластно. Обичам тази гледка и оценявам това, че ме оставяш да вярвам на зрителната измама. Благодарна съм ти и за милосърдието,въпреки огромното желание, не си ме убил все още, може би за да ми благодариш за спойкото пребиваване в мен, което ти осигурявам, може би не, може би просто и ти би имал проблеми с храносмилането ако оставиш жестокостта ти да се развихри. Кръвта ми те прави безсмъртен, но чрез теб аз също си осигорявам вечен живот. Аз съм в теб и някой ден, посаждайки ме в чужда матка, ще позная живота. А твоите гени, мили мой, ще ти хареса ли, когато с друга сперма се слеят и в мен, със спомена за теб растат. Безсмъртен ще си ти, веднъж или безброй, но живял ли си искам аз да те попитам, та безсмътрие от мен очакваш. Не си, тйъ както аз не съм, но сме, заедно живяли, за кратичък период от време, но сме, в недефинираното ни ние... Нима ти някога ще имаш ние с някоя, влечуго неумиращо, нима някога ще се махнеш от кръвта ми, за да склониш други някакви мембрани да ти се подчиняват?Нима би го искал? Ти си заклещен във вените ми и там ще останеш, ще ме приютяваш и под твоята люспеста кожа, ще ми даваш свободата да се разхождам по грапавия ти език. Ще оцелеем още дълго ние двамата, мило ми влечуго, живеещи, за да се убиваме взаимно...