автор: via

И тази линия ми е позната,
овалът - също ми напомня някого,
зеленото мирише на тревата,
а вятърът целува ходилата ми.

Мирисът е всъщност друга гледка -
озонът обещава чисти истини
и ще повярвам, че навън е весело,
ако не бяха облачните мисли.

Разтварям дробовете си до дъното,
очите хвърлям чак до планината,
а думите усещам - къкрят в гърлото,
съвсем недопустими в тишината.

Чий е този гръм сред обичайното?
Колко дълго ще се лее залезът?
И дали ще ми останат тайни
от прозореца на този свят опазени!