автор: LeoBedrosian

В началото на онези, хубавите и заможни осемдесет години, когато плодовете на реалния, всестранно развития и все по-странно развиващия се социализъм се изсипваха благодатно върху главите ни бях определен от комсомолското ръководство на училището да проведа летния си стаж в братска ГДР. Пътувахме с влак и убивахме времето със шеги и кодоши. Бяхме свикнали с постоянните проверки на граничарите, провеждани с повод и без повод. Влезеше ли униформен в купето безропотно протягахме ръце и подавахме паспортите си.
В разгара на една здрава веселба, някъде към границата между Румъния и Унгария влезе видимо отегчен граничар и ни огледа унило. Най-големия зевзек го попита през смях: "Паспорт?", на което униформеният махна пренебрежително: "Не, пушка? Бомба?" Сухите, заучени фрази ни накараха да избухнем в нов истеричен пристъп на смях. А зевзекът със сериозен глас обяви: "Абе, скрили сме едни тука, пищови де. Ама няма да ги намериш!" Граничаря го изгледа уморено под фуражката и излезе. Майтапите приемаха разрушителни размери, заплашвайки да разглобят вагона. А то, да вземе да се окаже, че този сив, незапомнящ се с нищо граничар забравил чувството си за хумор сутринта в къщи.

Влакът спря на следващата гара и не помръдна два часа. След това ни предупредиха да не излизаме от купетата и отчкачиха нашия вагон. Веселият ни смях не успя да разглоби вагона, но бригада сръчни румънчета успяха. Пред слисаните ни погледи само за броени часове вагона заприлича на гръдния кош на оглозган шаран. И докато ние правехме опис на дрехите си, то всяващата респект наша ръководителка, сто и тридесет килограмовата другарка Грандоманова теглеше или по-скоро пренасяше държейки за ухото горкият ни побратим по веселба, позволил си невинната закачка. След седем часов престой на границата, когато вече на никой не му беше до смях, дойде същият невзрачен служител и с ехидна усмивка ни представи протокол, според който ни конфискуваха три ножа, две чикии и един тирбушон, попадащи в графата "хладно оръжие". И за да бъде унижението ни пълно бяме принудени да минем през вагоните и да се извиним персонално на съучениците си.
Така правдата възтържествува и щастливо обезоръжени продължихме пътя си.