автор: Smyrfietka

Потъвам...Като кораб в страшна буря,която е разпенила мастиления океан...Като молитва,никому ненужна,ала плахо промълвена в тишината...
Сега съм безтегловна и безплътна - странно чувство и познато.Това усещане за безнадеждност ме преследва винаги и като че ли ми дава сили да продължа...Но накъде?Сякаш чернотата на бездната от отчаяние ме привлича неудържимо,тласка ме надолу към светлия пристан на миналото - когато бях наивно и мило хлапе,когато мечтите още бяха възможни,стига да ги споделиш с някой...Когато щастието беше относително,но близко....
По-добре,отколкото да плувам в мътните води на своите мисли,като корабокруширал самотник,оцелял по Божията милост.Странно чувство и познато - звездите пак си светят,но уморените ми очи виждат само фалшивия блясък на стъклени топчета - като дъгата,която се отразява в някоя локва след дъжд,ала не можеш да я докоснеш...
Сега приличам на феникс - изгарям в собственото си отчаяние,така добре умея да го правя - научих се да бъда само жертва....На своя егоизъм...А после сякаш се възраждам,сред пепелта на черните си мисли,сред кълновете на надеждата за нещо ново и така красиво...
До следващия път,когато моята душа се умори да ме поддържа жива....