автор: jurasik55

От много отдавна


Много отдавна, все ми се иска да напиша една история, която да няма нито начало, нито край.
История за историята, или за любовта към живота...
За любовта към живота, или за нещо много по-ценно...
Една история за собственото начало...
Която има само начало...
Да напишеш собствената си история, сигурно е най-трудното нещо на света!
Прилича, да се изправиш сам, срещу нея и да запалиш свещичка в храм, на който си повярвал.
После обаче тя ще те накара да се скиташ между истинското и забравеното...
Сред целите, изстискани от безмълвие, желания,
сред всичкия ни ноемврийски звук на замръзналите кестени,
сред всичките заспали улици.
Въздухът ще си остане все така, синкав, да бяга в студените звезди по небето.
Ситен шепот на идващ дъжд трябва да дойде отнякъде, сред който не могат да се покажат дори избягалите вече нагоре, наистина студени звезди.
Когато остареем...
Там я търся!
Моята книга на живота!
Тази отдавна ненаписана книга докрая...
Разпиляна от вятъра - сред всички неразбрани и студени, толкова желани и толкова очаквани от мене съзвездия...
Сигурно е красиво и интересно да погледнеш натам, откъдето никога няма да се върнеш...
Преди да остане само вятърът, единствено вятърът...
А всичко наоколо да се пребъдва, все така, сънливо и вечно - сътворило собствените спомени...
Безумни религиозни времена!
Сътворени от нищото...
Сред вечно неспокойната човешка душа!
Мракът нека да остане да се блъска в кестените, в изоставените градски улички, докато се опитва да изтече, но аз ви обещах да напиша една история, която няма край.
И няма начало!
Може би оттук започва всичко безмислено и първоздано.
Началото на всяка една човешка история...
Сред мириса на овлажнял букет от всякакви цветя.
Или пък само от тях - дори за споменът от тях...
Море, сред някаква лично моя предесенна тъга, окъпана от светлината на предидващото утро...
Защото всяка една човешка история е само спомен - или окапали, но после ненужни пожълтели листа. Порив, без всякакво време, без някаква нужда от сън или обич...
Докато изживявам обаче това щастие - трудно разбирам, че в него някога и аз съм бил щастлив, сред моите листа...
Шумът на земята, далечните движения на нощните птици, закътаната далечина на морския бряг - те не са били достатъчни понякога, за да напиша собствената си история, която все няма край.
Наистина ли трябва да разпаля фенер, за да спечеля блещукащите си съзвездия?...
Дърветата и вечерите, на отминаващите хора, след първият поздрав на утрото, където и да са те, сред този необуздан миг, дърветата все искам да останат дървета, а звездите - звезди?
Всеки обича този живот! Който обаче бавно и сигурно пише за всеки по една история. Той е по-красив от всичко, което виждам всяка сутрин, когато отворя прозореца и той влезе в мен. Достатъчно ми е само да го гледам, за да бъда щастлив.
Не го познавам, дори не зная как се казва, дори откъде идва понякога...
Но и с него понякога завършва разказа ми с недовършен край...