Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pts2grimm
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13994

Онлайн са:
Анонимни: 427
ХуЛитери: 1
Всичко: 428

Онлайн сега:
:: NadiKa

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаНедоизживени хоризонти
раздел: Есета, пътеписи
автор: jurasik55

Докато веднъж
Но все още отчетливо помня как веднъж стояхме с боцмана в осветения градски ресторант. Вечерта прииждаше от всички страни - мека, лятно натежала от безбройните стъпки на туристите, от влажния и солен мирис на морската градина, където от потъмнелите върхари на дърветата се спускаше топлината на преминалия ден. Оркестърът зад нас свиреше някакво бавно, извехтяло танго. От време на време с боцмана поглеждахме към бутилката с бяло вино, а мислите ни бягаха в различни посоки. Но сред общия разговор и старите спомени неусетно пак ни се прииска да се върнем с години назад, когато двамата за първи път пристъпяхме в това море, а около нас навсякъде по света беснееха снежните вихрушки на зимни виелици...

Три денонощия трябваше да щурмуваме Керч...

Тогава корабът се люшкаше ту наляво, ту надясно, безпомощен да пребори неспокойната природна стихия, забиваше нос в разгневената вода, после потреперваше и със сетни сили се издигаше нагоре, за да се придвижи напред...

Навсякъде беше зима и някъде отвъд кишавата мътилка на хоризонта се пораждаха белите гребени на разярените вълни. Те прииждаха със североизточния вятър, който пареше лицата, бягаха към нас в намръщени разбъркани редици, неизброими и вечни, блъскаха се яростно в десния борд и над бака на кораба се превръщаха във воден прах. Тази зимна вихрушка прескачаше леерите, посипваше палубата, хамбарите, всичко. Сетне хукваше назад към надстройката, блъскаше се в огледалото и по замъглените стъкла на филистрините рукваха струйки вода.

Отляво се виждаха сивкавите очертания на Кримския полуостров, по чиито върхове вече бяха накацали белите постелки на снежните преспи. Долу в студената каша на деня бреговата ивица посрещаше яростното нашествие на морето. Всичко се люшкаше в едно - и земята, и небето, в такт и под ритъма на някаква невидима палка, под която страшният оркестър на природата ревеше в многохиляден хор.

На мостика третият помощник гледаше разкъсаните тежки облаци с пребледняло лице. Корабът се люлееше така, че бордовите стъкла поглеждаха към буйната вода. Двамата с рулевия, хванати здраво за перилата, едва сдържаха дъха си. А долу в машинното отделение двигателят виеше уплашен, неспособен да се пребори с онова, което бе по-могъщо от желязната му сила. Понякога винтът изскачаше над водата, развърташе се бясно и стремглаво и в следващия момент кърмата хукваше надолу. Тогава навсякъде по кораба се чуваше безпомощният вой на турбините. Контролните лампи на горивните цистерни присвяткваха еднооки, тревожни и само една празна бутилка от сода се търкаляше във всички посоки, удряше се в стените на централния пулт и никой от вахтените нямаше сили да я вдигне.

Но ето, че бурята сякаш поутихна. Бяхме навлезли в по-спокойните води на Керч канал. Хората се поразмърдаха, по кораба се чуха гласове...

Вече е нощ, с изцъклена бледа луна, с мъждивия блясък на далечните студени звезди, които поглеждат понякога иззад оловните грамади на ниските облаци. Отляво, след Павловското коляно, се виждат крехките и уморени светлинки на Геройское. Корабът вече съвсем спокойно трепери под мощните удари на винта, на мостика също тъмно проблясва и златото от пагоните на украинския азовски пилот. И сякаш допреди час не е съществувал никакъв моряшки кошмарен сън, нямало е буря, нямало е вълни. Нямало е вятър.

Нямало е нищо!

Всичко се е превърнало в мъгла и спомен...

Малко преди завоя на еникалското коляно, далече вляво, встрани от равнодушното примигване на буйовете, се открояват в черното мастило на нощта трите островърхи клечици на фабричните керченски комини. Пред тях е заливът - заспал и кротък - с навързани по кейовете пристанищни влекачи, кораби и драги. Капитанът до мене най-сетне запалва цигара и за миг лицето му потъва в жълтеникавия пламък на огънчето...

Нека всички моряци, които пътуват от единия до другия край на света да са скитници!

Нека всяко отплаване винаги ме опиянява и натъжава!

Стига нещо да остава там, след нас, сред всичките тия непознати океани и морета. Стига ми сред цялата тази морска природа, сред целия този син необхватен безкрай да си намеря едно кътче, което с незагасналата жарава на младежките спомени затлее и с частица от мен. Така ми се иска, поне за малко, да притихна някъде далече там, край изоставената вече топлина на домашното огнище, самотен и мечтателен, наведен над разгърнатите страници на преживелиците...

Така ми се иска, но трябва да вървя напред...

Капитанът продължава да стои до мен.

Всичко сякаш е тихо и спокойно.

Мъча се в тъмнината на мостика да преброя побелелите кичури в косите му. Но в дрезгавата светлина на идващото утро успявам да забележа единствено, че червеното огънче на цигарата му отдавна е загаснало...

А около нас вече, всред все още притаената чернилка на ниските облаци, неистово проблясват далечните студени звезди. Някъде встрани се чува далечният рев на корабна сирена. После всичко отведнъж се смесва с жестокия вой на зимния вятър, откъдето изскача бялата и необятна пустиня на Азовско море.

Колко трепет и каква красота може да крие само едно цяло замръзнало море, но не погледнато от синия прозорец на телевизора, а оттам, където има само морска и моряшка сила!

Море от лед, сред замръзнала бяла вода, насечена от многостранни ледени парчета, които трещят под огромната тежест на кораба. Понякога това желязно тяло не може да преодолее техния неистов отпор, връща се малко назад, за да набере инерция и после пак, метър по метър...

Напред, към въжделеното пристанище!...

Небето отново се е схлупило над нас, жълтеникаво и сиво, от него започва да се сипе сняг, който въпреки лудия северен вятър започва да се трупа ли, трупа по пролуките на филистрините, в ъглите на хамбарните комингси, навсякъде да се набива яростно в мачтите и по надстройката преди да усетим, че корабът се е превърнал също в лед.

Боцманът крещи нещо от бака, брашпилът скърца студено, за да пренавие замръзналите швартови въжета - странно е, че докато те пукат по барабана, в цялата тази суматоха, върху езичето на корабната камбана се е появила цяла висулка от лед.

Плътно сме обвити от лед...

Защото се намираме в море от лед...

И хоризонтът е от лед...

Но едва сега, когато бяха изминали толкова години, не знам защо, отново ни беше приятно да си спомняме с боцмана за тия неща.

Отдавна ли беше?

Кога ли се случи?

Нима е толкова тъгуващо да се завръщаш отново след много години назад!

Както при завладялата ни веднъж и влязла завинаги в нашия живот жена! Или разгръщайки старата и извехтяла книга на Стивенсън, за да намерим нещо ново за себе си?

Може би точно така се възпитава характерът, светоусещането, че после да не обръщаме толкова голямо внимание на човешките външни движения и цялата безмерна суета. И без да знаем защо, много бавно, съвсем посвоему, градим съвсем други, непознати форми, които създават солта...

Долу, сред върхарите на приморските дървета, продължаваше да струи жълтата следа на току-що изгрялата луна, морето все така сънливо докосваше пясъка и влажните камъни, като разказваха за нещо свое. Оркестърът във вечерния ресторант продължаваше да свири любовни танга, бутилката вино отдавна беше изпита. Но тогава, сред всичките тези пропътувани спомени, в които непрекъснато се връщахме назад, за пръв път след толкова години разбрахме с боцмана, че онзи стар и нов объркан свят, едва сега беше успял да ни приеме някъде на един от завоите на керченския проток...



В първите години на пътуването много осезаемо усещах липсата на тези обикновени неща като хората, автомобилите, дърветата, на които на брега отдавна сме престанали да им обръщаме внимание - предизгревна светлина, която сутрин сънливо полепва по прозорците на близките къщи, бяла зима с коледари пред вратите на неизвестни човешки пътеки, или толкова много таена и чакана пролет, в която отново всичко става толкова реално и очаквано. Едва сега разбирам това приятно усещане на дългите скитания в тропиците, където няма градове и морета, където са само пренебрегнатите всички мои сезони на годините, и после изведнъж да усетя мириса на земя, на тази мокра дървесна кора, от тези жадувани само от мене градчета. Или приближаващата зима в студените балкански нощи...

Въпреки това всяко едно пътуване към някое друго пристанище, колкото и неблагоразумно да съм го отчитал по стрелката на часовника или по броя на пропътуваните мили, или заради монотонните удари на винта, в мен бавно и мечтателно се бе появявало усещането, че после трябва да се случи нещо ново, непознато и красиво, в тази специфична красота на далечния и непознат град, сред толкова милиони, безименни човешки съдби. Нима те са въжделената цел на всяко пътуване, стойността на човешката или моряшка суровост на отшелничеството, без да има движение напред?...

Тогава се питам кому ли е нужно всичко това?

Какво търся?

Като че ли и занапред още цяла вечност ще продължавам да бягам сред тази щастлива безкрайност на всеки пропътуван земен или морски път. Или това са само безплодни и безполезни разстояния, неизползвани сънища, преди да се добера от едното пристанище до другото...

От едната надежда до следващата...

От бряг до бряг?...

А е толкова лесно морякът да усети лекия трепет на палубата под краката си, влажния мирис на соления ветрец сред мигащите очи на южни съзвездия... Тогава всичко придобива някакъв друг и всеобхватен смисъл - неподвластен на времето и на всички ежедневни човешки тревоги. Спокойната плът на морето те приема отведнъж сред притаената си самота, вълните продължават да дишат така неспокойно зад борда на кораба и който е разбрал всичко това, започва някак си по друг начин да усеща високия полъх на предесенните жерави, които пътуват с нас на юг, прегръща онези късни летни спомени, станали по-зрими и носталгични, и започва да спи и сънува разсипаните искри на своето море...

Няма ги дребнавите житейски проблеми!

Няма моменти на преценки и равносметки!

Има само ширнали се безкрайни и необятни очертания на непропътувани човешки разстояния...


Публикувано от Administrator на 18.06.2007 @ 19:33:32 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   jurasik55

Рейтинг за текст

Средна оценка: 1
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.05.2022 год. / 01:47:31 часа

добави твой текст
"Недоизживени хоризонти" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.