автор: lirik

Eдна затрупана от последните ти животи ласка
възкреси особената ми лудост,
разтопи се по небцето ми като аерошоколад
и хвърли ръкавица на въображението ми.

По скритите ти хълмове
безумстват почервенели друиди.
Жезлите им рият пътеки към пъпките ти.
В млечните тунели факли се разгарят
в авантюристичен колапс.

Аз съсичам охраната,
подпалвам колибите,
насилвам жените им,
които се разтапят във восъчното си съпротивление.

Крехки кутрета
къртят кохортите,
крачат кордоните
чакрено в каламбурна любов.

Под манежа
избуяват ластари
от лютивата пот.

Виночерпците са пияни.
Капитаните – наругани.
Трубадурите – оковани.
И играта съвсем загрубя.

Спускам се към извора –
ничията земя,
да се покая:
“Майко Земя,
цензурирай езика ми,
както е редно,
аз не мога;
аз съм само този език:
неовладян
и
нестихващ...”

Как се стича водата от тебе,
докато прелитат моретата нощем.

Как и арката стръвно се срина –
в руините ранен се разтварям
и с ридание ранно в росата
те рисувам – рубинена роза.

Ти си бялата земна вдовица,
в плен на вечното плътско задържане.
Ти си черната прелетна птица,
зажадняла за зима и свършване.

Аз съм Дон Кихот, ти – Дулсинея.
Ще ги духнеш ли, моля те, свещите.
Как любовно и звучно се смееш.
Само поглед и щях да те срещна.