автор: _helena

Тъмните й очи ми говорят-
хората имат една река за всичко,
къпят се в нея, когато се раждат,
изгарят се в нея, когато умират
и запълват празнината между двете,
увивайки се като змиорки
нагоре към извора.
Реката има хора за всичко-
за малките изблици
и големите изригвания-
и там, в най-тихото на водопадите,
където се храни с децата си,
кипнала пяна облизва устните.
И после-
защо в моретата е стаена толкова болка
от всичко погълнато,
защо повръщат самотата си на брега
в отломки
с които нищо не може да започне...
Вече не я слушам-
тъжните й очи ме лъжат,
а аз им вярвам толкова, че да се погубя

Усмихвам й се-
вземи от бялата ми кръв
и я раздай…
Само така ще мога да отпия
от всички онези пътища,
които костите ми сънуват.
Пръсни последните пухкави капки
над златните покриви на Андалусия
и забрави за дълга си към мен.
Завита с цялата тишина,
която една домашна лаборатория може да произведе,
далече от празните викове на пастирите
и кривите обръчи на стадата-
това не е ли свобода, която убива?
Всичките ми странни пътувания
са покани за танц*,
метаморфози,
в които предъвквам умората си да бъда нормална
и да търся някой,
заслужаващ да бъде наказан с най-доброто от мен.
Истина е-
възможна съм,
защото се състоя от толкова процента вода,
колкото пожелая.
Преглъщам реките
и се умножавам като хляба,
връщам моретата и ставам на парчета.
И какво е поезията ми, ако не вода,
която се излива през хрилете
и утолява жаждата ми за път...
Пак ме попитай- `защо има толкова тъга в думите ти`,
а после наведи език
и я обери на капки.

Болката е най-личния от всички оазиси
затова я носим привързана в тубичка към врата си
за онези моменти, в които пътищата се разделят,
а с тях и хората.
Остава влагата-
на глътки-
и морето отвътре.

*`Странните предложения за пътешествие са покана за танц от Бога`, Вонегът