автор: Tiranozavar

Моите очи ме наблюдават от всеки балкон. Онези балкони, високите. Които захлупват сградите отгоре. И от всеки прозорец зад него. Тъмен. С празна стъклена паст.
Вглеждат се в тялото ми, първо косата, старателно прибрана назад, захапана с желязно острие, после раменете, с остър профил, после обувките, стъпили здраво върху пешеходна пътека. И моите очи летят към мен. Веднага след челото, след тях носът, а после устните. И след тях всичко останало, извито като камшик. На човека не е дадено да… Но тялото ми разперва ръце, а после пръсти, докато вятърът удари дланите. Виждам върховете на дърветата. Листата им ме удрят, докато преминавам на милиметри от кората, от клоните, короната, която хвърля плътна, мастилена сянка долу. Където отивам. Закъдето летя. Където ще падна. Зад прозорците един мъж оставя вестника и посяга с бързо движение към телефона. Когато тялото ми премине следващия метър, до ушите ми ще достигне истеричният му глас, даже ще усетя ударите на сърцето му да раздвижват въздуха наоколо. „Една жена пада от…”, ще чуя преди шумът на града да погълне гласа му, да го смели в огромната си уста, пълна с трамваи, автомобилни гуми и клаксони, звуци, които издават хората, застанали един срещу друг, един до друг. Един върху…
Жена и мъж разговарят. Той я харесва. Личи си. Прошарен мъж, с нежни ръце. Чувам гласа й. Разказва му. „Анри Троая, Анри… Анри…” Следва нейният писък, когато се обръща и вижда тялото ми да съкращава пространствата. Мъжът протяга ръце към нея, сграбчва я за раменете и силно я прегръща, но не успява да задуши писъка й. „Господи, защо….”, крещи жената, а в зениците на мъжа моето тяло прилича на прашинка, която след малко ще се разбие в долния му клепач и оттам ще се търкулне солена сълза.
Момче и момиче, прегръщат се, лицата им се сливат, тъй както и устните. И вече са едно момиче-момче, момче-момиче, ще станат отново каквито са били след миг. Когато врявата наоколо разсече прегръдката им. И видят пихтията, в която ще ме превърне сблъсъкът с асфалта. Виждам още хора. Някои спират колите си. Други нямат време за това. Жена крещи в лицето на друга жена. Лицето й е отчаяно. Тя крещи „Мамо”. „Мамо” достига и до моето ухо, влиза в спиралата, която опира в мозъка и изчезва някъде, където не изниква никакъв спомен.
Бузите ми имат вкус на вятър. Вятър, който се спуска от небето, притиска сградите, а после хуква по улиците. Вятър, който отваря прозорците, изтръгва антените, свисти в тръбите. Вятър с истеричен глас. И без ръце, които да се присегнат към мен и миг преди да… Преди да? Преди момичето с къса изрусена коса да запали цигара, да попита мъжа до нея дали не би искал бяло вино вместо бира, а може би просто „Тоник”.
Тоник. С горчива кожа и пори, които стягат венците, оголват зъбите, галят сливиците и после се впиват в стомаха. Прилича на пърхането. Когато птицата, която всеки държи под слънчевия си сплит, иска да излети. Разперва широко криле, перата й светят под светлината на слънцето и сякаш ангел се оглежда… Се оглежда? Сякаш в себе си отглеждаш… Отглеждаш?
Отдалечава се. Колата. Ще мине още само няколко километра. Преди да излети на завой и този полет да убие момичето, което седи до шофьора. Сега тя е на 18. Тя винаги ще е на 18.
18 етажа. Възрастна жена се опитва да приспи дете. Очите му търсят нещо в нейните. Тя разказва за онзи мъж, който се изгубил в гората и там срещнал… Срещнал. Пътека, изгнили листа, мъх по корите на дърветата. Бледа трева, която се опитва да прокара чело нагоре. Този път този човек не срещнал никого.
Възрастен мъж се държи за челото, после ръцете му разкопчават ризата, преди това разхлабват вратовръзката. „Сърцето ми…”, искат да изрекат устните му, но дъхът го напуска, очите се притварят и тялото му стоварва точно там, на кръстовището, където се пресичат... Пресичат. Някъде вие сирена. Някой е викнал лекар. И той се оглежда за тълпа. Можеш да познаеш смъртта по тълпата. Прегърбени, ужасени, разплакани лешояди. Надвесени, умиращи от любопитство, какъв е цветът на разкъсаната кожа и какво има под нея. Кръвта мирише на сладко. Сладни в ноздрите. На върха на езика. Да ближеш кръвта на друг означава, че… Че… Че… Оближете кръвта ми. От устните си. Един на друг. Това е. Е?
Гръбнакът ми е счупен. А също и дясната ръка. Имам множество вътрешни разкъсвания. Спукан далак. „Нищо не може да се направи”, ще каже той. Лекарят. „Моля ви, отдръпнете се…” „Някой няма ли да покрие това тяло?” „Донесете отнякъде едно одеало”, „Господине, отдръпнете се…”, „Докторе, тази жена е в шок”… Моля ви, вече няма нищо за гледане. Жената е… „Това е жената от 18-и етаж?”, „Не, онази жена е тъмна”… „Моля ви, помолих да се отдръпнете, оставате я на мира”. „Някой да ми помогне, трябва да… толкова много кръв…”