автор: azz

Целувките ти са очи,
затворени до пръсване
между преди и после и тогава,
точно когато
под езика методично трака пясък
като изпусната от сръчни пръсти
някаква материя,
несъответна на рецепти и традиции
във блюдо отегчено от перфектност
със вкус тъй тънък, че се къса
когато почва да опложда сетивата
от устните, та чак до пъпа, където
се пресичат всички ярости,
любови, слънце, месец,
търсене, намиране, протяжност
и живеене
(дали душата знае всички пътища,
захранили дробОвете със дишане?)
пропускам се понякога между посоките
чертаещи отвъда на ръцете ти
увити стръмно, някак прелетно-
гора, оплела всичките си славеи
във сянката на своята всесъщност
заплита ме пихтиесто кафяво,
димящ, сплъстено- хубав
блат на торта, едва изтръгнат
от пещите,
а вече тръпнещ, шоколаден,
дори пропит от гладко даване
като платно със много слънце
и много пръски от очите
на някакъв Гоген несъществуващ,
изровен от албуми бледосини
в нехайството на дъното на шкафа
със вазелина,
с който по напуканите устни
когато пресушаваме до дъно
тъй уморено опнати надълго
и гърбом опустели от излишък
а аз до тебе някак всичко
…