автор: rainy

       Неизпратена картичка за един Рожден Ден

...Днес е свети Валентин.
Утре отново ще ти го честитя. И вдругиден също.
Не желая като теб да изричам ‘винаги’ (и ‘никога’ също). Не обичам.
Товарят ме! А и нали аз ти ги показвам непрекъснато...
Всъщност така съм писала, и пиша нашето летоброене.
Днес. И всеки ден, и всяка секунда. На глас, и мълчаливо -
във всеки (къде благословен, къде не толкова) момент.
Толкова е хубава усмивката ти днес. И ти също.
За колко други усещането е идентично, как смяташ?
Толкова си прекрасен! За мен. Нямаш идея какво ми е чувството.
…Днес цял ескадрон кавалеристи са във мозъка ми,
и всеки един от тях на различна полоса. Защото...
Как да обясня на целия мислещ доброто ми свят,
включително и на твоята същност,
че няма как да отрежем чувството на щастие -
като опашка на гущер, която ще се самовъзстанови...
…Днес кръвта ми изтече - прегризана артерия, а ти дори и не разбра.
Нормално. Търпеливото мълчание се превърна във моя природа,
защото ще хукнеш отново да ме спасяваш от себе си.
Не, че не го правиш и без конкретен повод, и гориш всеки мост,
който не се уморих да ти хвърлям, и хвърлям, и хвърлям...
Кога ще започнеш да държиш на мен - като жена?
Така, както аз на теб. Нямам предвид само на думи...
Та ти си пекъл на същия брутален огън, но не съм те оставяла сам,
а за разстрелващи фрази, безапелационни сбогувания? Забрави!
Самият ти си твърдял, че критерий са действията -
за каквото, или когото и да говорим.
…Днес поредните демони ме завладяват (както непрекъснато и теб) -
играят самодивско хоро вътрешните ми неопрощения.
Защото не е имагинерно, теоретично понятие обичта. Наистина не е.
За личния ти живот нямам право да се интересувам? И лъжи, лъжи…
Не, това не може, и не бива, и не се побира в рамките на обичното,
дори за луд като теб. И ти, разбира се, в отговор отново си тръгваш.
…Днес си мисля - като Форест Гъмп съм. Знам какво е любовта.
Достатъчно наивен, глупав, но пък крайно всеотдаен, обичлив,
само където не мога без (твоята) посока да съм осмислена и жива.
Обелено дърво съм. Липсваш ми. Днес. Вчера. Утре ми липсваш.
И пълноводно небе, а под него липсва и трошичка материк. Земя...
Твърдят - в нас е вътрешната сила. Какво смешно (себе)дефиниране!
Прати им много здраве от една съвсем, съвсем обикновена жена.
…Днес поредно проумях колко са верни написаните ми стихове -
от теб не искам, и не мога да си ида. Нищо, че се оттеглих. Трябваше...
Какво ли още трябва да (не) направиш, кажеш или премълчиш,
за да ме изхвърлиш (не говоря за спомен) от живота си?
Боя се, нищо. Нищичко. Господ да ми е на помощ!
…Днес отново съм с теб, без значение в момента с коя си.
И вчера бях. И утре също. И после отново пак (а ти пак ме убиваш).
Настоявам разумните - нищо, че ще са прави, да замълчат!
И затова днес ще те помоля да погледнеш началото на свитъка,
а после и края му. Успяваш ли да ги видиш?
И може би (надявам се) ще почувстваш някога - не се и пазаря кога,
че останалите твои рула са били само парченца хартия...