Аз съм едно дърво на плажа. Е-е, почти на плажа. А може би бях такова.
Сега по-скоро съм едно мърморещо дърво, но вие не ми обръщайте внимание. Те и другите дървета все ми казваха, че много приказвам, та чак течение става и аз може би затова странях от тях и си стоях в самия край на гората, точно до плажа.
Но това беше преди…
Тогава се радвах на шума на морските вълни през нощта, когато другите дървета спяха. Радвах се на тихия шепот на дърветата когато се пробуждаха и си казваха “Добро утро!”. Радвах се на слънцето, което огряваше телата на младежите и девойките, дошли да съберат сили сред природата.
Не си мислете, че като казвам това, значи съм страдал от безсъние. Не. Но гледах да пазя тези деца от страховитите нощни сили за които те дори не подозираха. Понякога се заслушвах в тихия шепот на влюбените в палатките или на събраните около вечерния огън. Често те дори не мислеха, че някой ги чува. Но понякога и един пън може да чуе много неща и да ги докладва където трябва.
Но аз не съм пън. Затова ще ви разкажа само една от историите, които чух, една история, която за мен тогава звучеше невероятно.
Някога сред една пустиня растяло дърво. Няма да ви кажа коя е пустинята и кои са имената на хората в тази история, защото за мен имената, измислени от хората, звучат много странно и никога не мога да ги запомня. За тези пък, които не знаят какво е това пустиня, ще кажа, че това е един плаж, но толкова голям, че стига до хоризонта и морето изобщо не се вижда.
Май пак се поувлякох, но напоследък слушателите ми са малко и винаги се радвам, когато мога да разказвам на някой, който умее да слуша.
И така, дървото си стояло само там сред пустинята и напук на всички закони било свежо и дори красиво. Наистина листата му били станали на игли и не можели да правят сянка, но успешно пазели малката къщичка на мъжа, който живеел там.
Много пътешественици идвали да видят това чудно дърво. Мъжът от пустинята пък им продавал своите картини и малки скулпторки (защото той бил добър художник и хората харесвали картините му), а от пътешествениците пък си купувал храна и вода за себе си.
Постепенно мъжът забогатял и направил по-широка и голяма къща. Но пътешествениците, като я виждали, пожелавали да си отдъхнат в някоя от стаите и да съберат сили, за да продължат пътя си на следващия ден. Това дразнело мъжа от пустинята. Пречело му да рисува, защото той бил свикнал да твори на тишина и в самота, далеч от хората. И за всичко това виновно било дървото, заради което идвали пътешествениците.
Тогава мъжът отсякъл дървото. Нарязал го, изсушил го и от дървесината му направил чудно красиви фигурки. Пътешествениците, като ги виждали казали, че направените птички са досущ като истинските, дори като тях не пеят, когато са уплашени, а малкото дръвче е много по-съвършено от всяко друго дърво, което са виждали при пътешествията си.
Разнесла се мълвата за това чудно дръвче, достигнала тя и до вятъра. Разсърдил се той, че някой се опитва да подражава на Бог, събрал цялата си мощ и нахлул в пустинята. Нямало го вече дървото пазач с листа-бодли, което преди му пречело да духа. Сега той бил господарят на пустинята.
Дни наред вятърът духал и мятал пясък по къщата в пустинята. Когато след седмица нови пътешественици дошли на това място, вместо къщата имало планина от пясък.
Как мислите – може ли да е вярно всичко това? Аз лично мисля, че не е вярно. Поне така мислех тогава. Не вярвах да има толкова голям плаж, че чак морето да не се вижда. Не вярвах да има такава суша, че всички листа на дървото да станат на игли. Не вярвах, че някой човек може да си въобрази, че ще направи по-истинско дърво от нас, създадените от Бог.
Мислех си, че момчето разказва всичко това само, за да се хареса на момичето и тя да го допусне да спи в палатката, а не да дойде да спи отвън при мен. Не че и това не се е случвало. Други момчета, по друго време, са лягали да спят при моя дънер. Тогава, без те да забележат, аз свеждах клоните си над тях и ги пазех от вятъра и зверовете.
Така мислех тогава.
Сега обаче мисля че човекът е много по-глупав. Той си мисли, че може да твори много по-красиви неща от Бог, но всъщност твори само своето унищожение.
Човекът си мисли, че асфалтовите площадки, които той прави са много по гладки и красиви от тревните полянки. Мисли си, че самолетите са много по-красиви и бързи от птиците, дори си мисли, че колите които кара, са много по-истински дори и от човека.
Това го разбрах, когато една нощ около мен се чуваше страшно бучене, по-страшно от най-страшните зверове, дори и от най-страшните урагани. Тътенът беше страховит. На сутринта се оказа, че гората я няма. Всички дървета бяха съборени и на тяхното място хората вече копаеха огромни ями. След това в тях започнаха да наливат бетон. Пълниха ги, пълниха ги и издигнаха огромни хотели.
Гора от бетонни хотели.
А аз? Как аз оцелях така и не знам. Камиони чупеха клоните ми, багери копаеха корените ми, но аз оцелях, може би, за да има кой да разказва всичко това.
И така, аз се озовах в тясното пространство между два големи хотела. Мислите ли, че ми е лесно тук? Слънцето почти не се вижда, а от небето виждам само малка частица. Затова пък виждам кучета. Те всички се събират и ме препикават, нали съм единственото дърво в района, но от това изобщо не ми става по-леко.
Вятърът, който по-рано идваше при мен, за да чуе някоя клюка и да я раздуха навсякъде, също вече не идва. Пофучи, пофучи сърдито в тясното пространство, със сила и яд фучи, като че иска да ме отнесе със себе си, па вземе, че се махне. Толкова бърза, че не иска нищо да чуе. Вятър работа. И на него не му харесва тук.
Останаха хората. Хората, които изпълваха хотелите. Те пък съвсем не ми обръщаха внимание. Бяха уморени и искаха да си починат край морето и съвсем не им беше до някакво дърво с изпочупени клони.
Това не бяха онези весели млади хора в палатките, тези сега бяха сърдити и важни, дошли да се похвалят колко много пари имат и гледаха само да харчат повече и повече. А пък боклуците си изхвърляха тук, в тясното място между двата хотела.
Изминаха няколко години. Хотелите остаряха и богатите хора отидоха в други, по-луксозни хотели, където да харчат още повече пари. Другите пък не идваха. На тях им бе омръзнало да живеят в бетонните градове и не искаха и почивката им да бъде в също такива бетонни градове. Те искаха поне за малко да бъдат сред природата и затова отиваха някъде другаде.
Постепенно хотелите западнаха. Вече работеха на загуба и собствениците им искаха да ги продадат, но нямаше кой да ги купи. За някои от тях бе по-изгодно просто да изоставят хотелите си.
Това се случи и с двата хотела тук. Те бяха изоставени и разграбени. Сега са грозни бетонни кутии, целите в дупки на местата на прозорците и вратите. Ужас и страх ме побиват само като си помисля за тях, а аз живея редом до тях.
Сигурен съм, че след десетина години всичко тук, целият този бетонен град, ще бъде разрушен. Ще дойдат млади момчета и момичета и с песни ще насадят млади дръвчета, за да може когато те пораснат да служат за подслон на други луди-млади. До плажа ще има и някое чепато като мен дърво, което ще бди над спокойния сън на другите.
Надявам се само да доживея това време, за да мога да разкажа на младите дървета колко луди са хората и какви глупости вършат. Боя се само, че никое от тях няма да ми повярва. Ще ми се присмиват и ще си казват: “А това от онова изкуфялото дърво ли научи, не чуваш ли че говори само глупости.”. Те обаче няма да знаят, че аз не разказвам историята си на тях. Разказвам на онова, чепатото дърво. То ще ме разбере.
Само дано доживея до тогава.
Тодор Захаринов