автор: lachistata

Ти знаеш ли как болката се свива
в сивите, банални граници.
И как така от дните ни остава
само пепел по первазите-
лепкава, хрущяща до побъркване.
Кога се тайничко научихме
да не обичаме...
И как така по-често чуваме
залостените кучета да вият гладно
по разсъмване.
Ще взема...
Ще взема много или малко
от съня си- снощния, пиянския,
ужасен, толкова отчаян.
Ще грабна точно толкова,
че нещо да ме парне под лъжичката,
ще грабна колкото е нужно
да виждам този днешен свят
без градус на погнуса,
макар и да не мога,
и ще флиртувам със събития.
Ще се престоря... Пак. И пак...
(Да се гримирам отнема ми час,
дори ще си изгладя дрехите)
Дали ще мога да крада до пръсване
от сънища, които даже вече не сънувам.
Не помня... Не помня нищо повече...