автор: kolobarat

Избухна бомба. Рухнах.
Мрак обгърна душата изплашена.
Отворих очи. Над мен небето сияеше.
Синевата се отразяваше в черните локви кръв.
Лежах в студената кал. Гледах как се отива мъглата
и колко много като мен, тъмни сенки плуват към безкрая.
Лежах без болка, без умора, без тъга.
Лежах без памет, без надежда, без утеха.
А приказен изгряваше денят.
Зората се оглеждаше едва в хиляди безизразни зеници.
Някъде някой скимтеше и сълзите му дълбаеха покоя.
До мен лежи войник, пръста е смесила кръвта ни.
До вчера бяхме врагове. Утре може би ще бъдем братя.
Днес, днес е още краят! Смъртта е просто праг.
Бих искал вече да съм го прекрачил.
Спомням си един политик, с изискан скъпичък костюм.
Самият той безличен.
Говореше пред нашите редици:
- Родината..., Отечеството..., Държавата....
Порой от думи, за които беше недостоен.
После се скри, изчезна, изпари се.
Къде си ти сега? О плъх, твар подземна, жалък червей,
воняща мърша.
Ликувай! С тебе да ликуват и другите подобни.
За колко гроша продадохте животът ни?
Дали крещя? Не! Това са само мисли.
Устата е безмълвна, запълнена с топлата ми кръв.
Посрещнах изгрева и ..............
Внезапна болка. Тъмнина !