автор: utro

Когато беше в ъ л к
съвсем естествено се влюбих,
защото имаше луна.
А щом подгони пеперуди –
ловец под звездната дъга,
от ревност щях да го погубя,
уж пращайки му светлина.
Едно усмихнато юначе
тогава в него се реши
да стане толкова прозрачно,
че с вятър да ме утеши.
Така глухарчета разпръсна
от полъха на лятна нощ,
че стиховете си напълних
с метличина и полски хвощ.
Картинка! Тъкмо й пристанах
и тя за миг се промени,
та някакъв си пръстен с камък
у мен пречупи светлини.
Настръхнаха веднага всички
луни, пътеки разточителни...
От пръстените губя срички
и ми порастват въпросителни!
И тъкмо дъх да си поема
от символи на колела,
една пулсираща вселена
му нарисува очила.
Все исках да го дорисувам
с по-весел поглед, с ведър вид.
Приличаше на нецелунат,
изчезващ свръхчовешки вид.
А после щом за сръчна рима
( от Донев, Доньо вдъхновен),
се разрои на цели трима,
реших, че... не е сам съвсем...
И обичта ми се променяше –
ефирна ту като дъга,
ту пламнала като горещник,
ту като падаща звезда,
ту като тайнствена кутийка,
ту като баница с късмет.
Разтеглях я и я събирах –
горчица, соев сос и мед!
И приютявайки системно
от всичките му цветове,
не щеш ли днес на извънземно
приличат тези редове.
Надничайки от аватара
с големи слънчеви уши
излъчва днес кълбо от вяра,
познавайки над сто души.
И ми се иска да разбъркам
разкрепостения бретон,
на сън да го усмихне щъркел
щом яхне бръмбар, вдигне слон...
Във козината му да впримча
пътечка с мравешки керван,
та нощем да го гъделичка
и да му прави номера.
Превозно средство! Аватари...
В различен стил и брегове.
Отвъд доброто, просто гари
за пътнически ветрове.