автор: Missing_Soul

Карам по инерция вече толкова много време, чак ми омръзна да се сещам за това. Понякога ми се иска да поспра, да огледам всичко около мен, но не го правя.
Не мога да преживея усилията на тръгване. И продължавам по инерция... все едно цял живот играя роля в един и същ театър, в който се променят само декорите. Все едно се прераждам всеки ден в дъщерята на беден овчар, гледаща през счупения прозорец у дома си с очакване нещо да се случи, някой да дойде, да се промени света. Ала никой не идва, нищо не се случва или променя и аз продължавам по своята безцелна инерция.

Безцелна или не ме движи напред, а някой казват”Напред и нагоре”. Но по инерция не можеш да се движиш нагоре. Физика! Или може би не? Няма значение, важното е, че не мога да спра, дори и да искам. Важното е, че не усещам щастието от стремглавото изкачване нагоре и страхът от сурването надолу. Нямам сили за това. Някой твърдят, че ме е страх да спра, защото не зная дали ще мога да продължа. Може би са прави, а може би не... Тяхна си работа. Моя проблем е, че нямам такъв. Инерцията ме води из света, нито се уморявам, нито научавам нещо ново, но пък понякога е забавно. Наблюдавам от далеч света, движейки се из него. Като комета, топяща се бавно от топлината на слънцето. Но кометите все някога се разтопяват напълно и частичките, пръзнати из космоса, напомнят за някогашното им съществуване. А аз? Аз съм комета, която никога няма да се разтопи или пръсне и нищо не нампомня сегашното ми съществуване.

И си карам по инерция, заради самата нея. Нищо друго. Може би онези с големите езици са прави. Страх ме е. Но не от тръгването, а от края. Страх ме е от незнанието ми. Нямам никаква представа къде ще спра. Обикалях света, виждах хора, полета, планини и сега не знам къде искам да съм. Спра ли някъде ще си мисля, че е най-лошият избор и никога няма да се насладя на мига. Няма да бъда като малкото първо кокиче, което радосно посреща пролетта, сред снежните прегръдки. Щастливо е защото е първо, щастливо е, защото е някъде. И аз съм някъде, но то е по-неопределено и от най-неопределеното. Всеки миг инерцията ме носи наляво, надясно... никога не знам къде точно съм. В тази неопределеност забравих коя съм. Споменах за моите роли. Една след друга, едно представление след друго. Всички – различни, всички – неопределени. Бях просяк, бях дявол, бях самотник, бях бедняк... никога не видях нищо хубаво от този театър. А може би в него погубих себе си. Неопределеността, безправността на инерцията, бутаща ме в нова и нова роля, отвеждаща ме към нов свят, ме изгуби. Имам чувството че знам много, но искам още... имам чувството, че светът е една инерция. Или инерцията е светът? Нямам идея...

И когато всички пътища пред мен са затворени, когато видя знака „Път без изход”, ще спра. Не знам къде ще е и това ме плаши. Някъде, някога, до някого, ще се случи нещо... някой ще дойде... Неопределеност... Дъщеря на бедняк без пукната пара, чакаща някъде, някога нещо да се случи, стояща пред прозореца, оставила света да върви по своята еднообразна инерция...