автор: Missing_Soul

В безумна убиваща, тишина чакам писмо, вест от приятел, но няма… не идва нито дума, нито звук, нито знак.
Само тишината и безкрайното монотонно тиктакане на часовника. Не се ли умори да брой секундите, минутите и часовете тишина? Не свършиха ли силите му да живее в тази черна самота? Колко е странно да чувам звук от движение около мен, когато самата аз не мога да помръдна, когато мога само да чакам. Да чакам… какво? Една дума? Звук? Биха ли променили те нещо от миналото? Биха ли заличили завистта и омразата в сърцето ти, приятелю? Може би не, а може би да… може би всичко ще се оправи, може слънцето да огрее и моята студена стая, може светът просто да ме е намразил за миг. Не, не вярвам това да е истина, не вярвам тези тривиални съдби да ми помогнат. В мен не е останала вяра, няма любов и надеждата загива. Как да живея така? Как да продължа да чакам, щом съм стигнала до безнадеждността? Там, където до мен е само старият стенен часовник, отброяващ времето на безсмислен живот.

1…2…3… Защо не идва нищо, защо продължавам да пазя жива и последната надежда? Защо нищо не идва? 4…5…6… Колко бавно минава времето, когато стоиш сам в празната, студена стая, загледан през прозореца. 7…8…9… Вали… Навън вали. В мен не останаха сълзи, а само малки непотребни капки вода. Сякаш моя плач се излива навън сега, сякаш хората страдат заради моето безцелно чакане… 10…11…12… Времето тече, макар и бавно, а нищо не идва при мен. Но какво ли очаквам? Навън вали. Кой би излязъл в дъжда, за да ме види? Може би никой? Може би все някой?... 13…14…15…16… Безсмислено е! Безнадеждно! Убиващо! Самотата и тишината не си отиват, а аз нямам сили да ги пропъдя. Не мога сама, а писмото го няма… 17… 18… 19… 20… Умряха още 20 секунди от безцелния живот, изпариха се без да могат да се върнат някога. 21…22…23… В стаята ми е все така студено. Стените не ми дават човешка топлина, а и не могат. Малката изгоряла крушка на тавана не може да ме стопли като слънцето. Замръзва и последната искрица надежда… 24…25…26… Колко типично! Самотника си умира като самотник! Богатият умира като беден… Щастливият – като нещастник… А някой може ли да ми каже защо? 27…28… 29… 30… Мило часовниче, защо не можеш да проговориш или да чуваш? Може би само ти би могло да ми дадеш отговор на въпроса „Защо?”? Ти кротичко броиш времето и си свидетел на толкова щастие и… гибел. 31…32…33… Къде е? Къде е писмото ти, приятелю? Къде е? Защо, когато имам нужда не си до мен? Защо в сърцето ти се таи толкова омраза към мен? С какво я заслужих? Кажи… сподели… 34…35…36… Безсмислено е да крещя, никой няма да ме чуе. Как никой не откри, че под усмивката си криех тъга? Толкова ли невидими бяха сълзите ми, че и ти, приятелю лъжовен, не ги видя? 37…38…39… Ала вече няма смисъл да чакам, няма смисъл да обичам, няма смисъл да питам за истината. Знам я! Открих я, когато останах сама. 40…41…42… Няма смисъл да чакам. Нищо няма да дойде… нищо, освен нова мъка, а аз вече имам достатъчно. 43…44…45… Изоставена, измъчена, самотна, тъжна. Това съм аз. Ти, приятелю, ме превърна в това! Ти и безцелното чакане… 46…47…48… Последните секунди живот. Колко лесно е да посрещнеш смъртта, когато вече не чакаш нищо от живота! 49… 50… 51… Знаеш ли, приятелю, прекалено дълго чаках. Надявах се, че не ме мразиш, че думите, изречени срещу мен, са последствие от ярост и не ги мислиш. Грешах, лъжех се, погубвах се! И сега мога само да те мразя. Да, мразя те!!! 52… 53… 54… мина почти минута самота. Безсмислено е да се боря. Вече нищо няма смисъл, щом загубих теб, който наричах наивно – приятел. 55…56…57… сбогом тъжен свят! Сбогом сълзи и болка! Сбогом часовниче! 58… 59… Сбогом! Знам всичко ще продължи и без мен. Знам, че всичко е кръговрат – един умира, друг се ражда. Сега е моя ред да загина, но защо сама? Защо поне сега не си до мен… приятелю? … 59…1…2…