автор: utro

Ту пясък, ту скала, ту сляпо куче -
превръщаме се в хиляди значения,
докато някой ден не се научим,
че в образ на човеци сме родени.
И можем с мисъл само са направим
така, че в нас потоци да се стичат,
водите после да сберем в ръкави
и в скулптури от лед да стегнем всичко.
А в следващия миг да предусетим
от нас водата как се изпарява -
на малки капки стига дъждовете,
а ние се превръщаме във камък.
Но камъкът от студ се уморява,
когато гледа как расте дървото.
Протягаме ръцете си тогава,
разлистваме душите синеоки.
И миг преди плода от нас да падне
се влюбваме в хвърчащо насекомо.
Потрепваме със мъхчета и жадни
за мед и въздух с пипалцата-стомни
се къпем сред прашеца на цветята.
Оттам се вижда - с дъното надолу
небето е обърната паница.
Крилете замечтани са за вятър,
а щом помислим само – и сме птици.
Как искаме да тичаме в полето,
жита да шибат ноздрите ни диви
и ставаме коне или комети,
препускащи свободни и щастливи.
Но в следващия миг на конски тропот
усещаме гръбнака си изправен,
за да прегърнем с две ръце живота
и с устни, пълни с нежност да го славим.