-диктофона работи ли
-този не, вземи другия
-не го ща другия, на него гласа ми е като женски и после си имам проблеми
още 9 мига / от лятото/
...
10...знам точно как да те излекувам от този свят, още преди квинтесенцията му като шепа черна прах да те отнесе от тук, навярно си го заслужаваш, но как бих могъл да кажа утвърдително, още преди да те познавам до края на живота ти, да не би случайно в последния си миг да излезеш напълно друг, и все пак рецептата е да се качиш на влак, извънредно бърз влак, да пътуваш в непозната посока, да поставиш сърцето си в тъмен плик и в указан от мен момент да хвърлиш плика през прозореца, от тук насетне ще живееш без него, светът ще бъде лек, много лек, ще си спокоен, като сграда с гръмоотвод, знаеш ли къде отиват светкавиците, колко студена може да бъде тревата в 4:32, в огромно поле, из което бродиш сам, да речем прибираш се от някъде, или просто съдбата те е оставила там, всичко това е да живееш свободно, но си има цена - откупът е в плика, а плика е задължителен, за да не става реклама
11...на миньорския табан светът се събужда с ръмжене на огромни камиони, светът е прах и пепел, под свитите очи на шофьорите, какво правиш - стругам, а ти – ами търся си приятели, звъня напълно случайно, и докато въртя геврека, прахта става все по-голяма и по-гъста и понякога ми се струва, че някой ден съвсем ще изчезна в нея, ако някой път не успея да уцеля точно ръба, отвъд който изсипвам канарите камъни от каросерията и все пак е добре, че тя ми призвънява понякога, както тя каза още първия път “случайно” и може би неслучайно ме спасява от прахта и хамбурския салам на обедната почивка, “понякога” звучи толкова точно, трудно мога да си представя нещо по-точно и конкретно назовимо от “понякога” и докато понякога се опитвам да свържа развалените колонки в камиона, за да не чувам единствено шумът от мотора някой ще ми каже отзад, пак ли Микеле/ Микеле е италианският вариант на името ми Милен, така както наричаме Райко Родриго, някак по е испанско, а в него няма нищо испанско/ тези колонки? Пак, пак, знаеш ли понякога работят, и тогава съм най-щастливия човек, забравям прахта и бръмча безстрашно с най-големите буци пръст и хич не ми дреме за ръба, ръбовете са навсякъде, за това ще ги газя докато въртя геврека на този звяр, ето това са колонки от не знам си колко вата, ти КАКЪВ ЗВЯР КАРАШ, ми идва да те питам
12... dimelo, човече не мога да разбера как си седнал в чуждата кола досущ като моята, паркирани една до друга, и ядеш невъзмутимо баничка и аз ти се обаждам и ти казвам я мини да ме вземеш, знаеш къде е колата, държа я отворена и ти тръгваш с чуждата, читиресет километра, и стигаш до мен и през цялотото време си слушал диск с чужда музика, най-малкото от това, че си взел чуждата кола, и накрая идваш весел и ми казваш “момче свалил си страшен диск”, че на мен всички дискове са ми страшни, не, не започнал си да слушаш ...., че аз нямам такъв диск, как в колата.... документите.... Миче, хайде, миче пак обърка колите, ами тя бяла като твоята, всичко й е като моята ама не е, но си прав Иглесиас пее екстра, аа ще се караме пак си ял банички вътре, мога да си представя изражението на собственика, ако можеше да те види как лапаш баничка в неговата кола
13...в колата петнайсетина минути след като тя се качи, вече се бяхме разбрали за двайсет лева, освен това бързах, пък и не ми се щеше да летя по магистралата в най-голямата жега, и й викам в един момент виждаш ли я жилетката??, ти полицай ли си?, да, няма ли намаление за мен, офф дай петнайсе и си готов,.... така ли те ... мъжа ти?, не, ти си по-добър..... готово хайде бягай, след половин час тъмносиньо скъпо беемве, настойчиво и заплашително ме спира, ти какъв полицай си бе??, що не си плащаш, ее добре ето ви петта лева, дааа ние за петте лева те гонихме дотук, я излизай от колата, да не ти изцапаме кожения салон
14... “ти знаеш ли какво е да гледаш пет деца? его, аз имам двама сина...” – краси радков като шишо бакшишо/или обратното/... сяда накаква много наточена до мен, да речем трийсет и пет годишна личи че е скъпа мома и аз си казвам що пък не, а то в кафето, че и отвън, пък и все пак седем и петнайсет сутринта е и си пия кафето и тя сяда и ми вика ще си пийна кафенце/ видимо пияна/, няма лошо отвръщам й, А!, кажи му го на него и ми сочи с брадичка някакъв тип в другия край на кафето също видимо пиян, да ми счупи очилата, глупак, и хвърли на земята скъпи очила за много пари, счупиха се, и гледай ти да вземе малката щерка да хване голямата за силикона и да я стисне, че онази да я удари с ботуша по челото и дадохме осемстотин лева да не й остане белег, а преди няколко дена голямата ми вика майко дай ми четиринайсет хиляди искам да ходя до сандански, четиринайсет хиляди, повтарям с почти подсвиркване, и лека полека си вървят апартаментите ни, не може изкрещях й, и тя хваща ботуша и по мен, лоша работа с тия ботуши, казвам аз, А!, виждаш ли кажи му на него и сочи пак оня, ама оня стана, приближи се до нас и ми казва, тъй както е пиян, не я слушай, тая требва да се лекува, ха-ха, слънце /към сервитьорката/ я донеси една голяма водка за момчето
15...айде отключвай, няма го ключа, добре де като излязохме и двамата измахме, а сега и двамата нямаме, да не сме ги оставили по масите в дискотеката, откъде да знам, нямаме ключ, и са? епа в колата, че спиеме, добре, аре натам, хах, горе колегите че се шашнат като осъмнат без нас, шефа да не разбере остави ги другите, стигаме до колата, аз си събувам обувките отвън като пред чужд дом , а той си взлиза без такава увертюра, излягаме се вътре, той пуска касетофончето на макс и заспиваме, след два часа е станало време да тръгваме за обекта и телефона му звъни, дълго, доста дълго, вдигни телефона бе, ало, пияници/шефа е/ каква е тая музика при вас, още ли сте по кръчмите, касетофона, касетофона, му соча аз, намалява го, нее, прибрахме се, как сте се прибрали, нали съм в стаята ви, всички са готови за работа, вас ви няма, амииии, ние сме в колата, в колата, значи, а защо не тука, загубихме ключовете, я чакай малко в коя кола сте бе келеши, другия закрива микрофона и ме пита в чия кола сме, аз бавно и с учуда се оглеждам, че ние сме в неговата кола, аа, спокойно шефе, в твоята сме, е как там бе келеши, ключовете са в мене, а ние пък откъде да знаеме, така е било писано и му затвори, погледна ме свръхспокойно и пусна отново касетофона на макс
16... както обикновено седя си зад мониторите и гледам какво се случва из търговските ни обекти, продавачи, клиенти, работа с пари и... кетчуп, майонеза, горчица?, не само кетчуп, ама питката е със сусам нали знаете, гомяма работа като е сусамена, на тостер ще го направим, добре вие си знаете работата, люто чушле искате ли, какви са пък тия сандвичи с люти чушлета, латинското име на сандвича ли ви интересува питам ви дали искате, не, и без чюшлета са ви достатъчно гадни, хаха, зеле, краставички, майко мила, смятате ли че дойдох до тук за да провеждате интервю с мен искам един обикновен сандвич, как да знам какво е обикновен за вас, ние предлагаме 42 вида сандвичи, оле майко вие не спирате да ме разпитвате - един класически, като сте такъв тарикат искате ли да обядвате само сусамени зърна, ще ви изтъргам от питката, ами може, ако това е цената да се оттърва по-бързо от вас съм съгласен, между другото изтървахте бакшиш, оо, не ме мислете - за мен няма по-голям бакшиш от това да гледам костюмар като вас да яде сусам с пластмасова виличка, хубаво разбрахме се, дайте ми и една кола, ама сигурно предлагате 42 вида кола, затова ще бъда съвсем конкретен – добре охладена, на третия ред във фризера, леко запотена, искам да избършете бутилката с хавлиен парцал, като го движите обратно на часовниковата стрелка, колата да е пресна и да е с петнайсет промила кофеин, да е бутилирана в страната, а вие да ми отворите пред мен и половината да ми я отсипете в чашата, другата половина да я задържите за себе си, ааа, виждате ли че сега е по-лесно, оо, без съмнение, момичето ми подаде малко пликче със сусам, описаната кола, а пък аз взех книгата за поздравления и оплаквания и нарисувах пустиня с камила и костенурка карат колело... ало nova ли е? да, имам двама родени да участват в биг брадър, добре задръжте ги, окей налух в закусвалнята и извиках всички на пода, това е обир
17... “Седемнадесет мига от април ще останат в твоето сърце. Вярвам, че около нас винаги ще има музика и дърветата ще танцуват валс, и само чайката увлечена от бързея, ще потъне и ти няма да успееш да й помогнеш...” Щирлиц рязко спря. Движение по пътя нямаше и той остави колата на шосето, без да я изкарва на банкета. Влезе в боровата гора и се отпусна на земята. Тревата вече подаваше първите си крехки яркозелени листенца. Щирлиц внимателно погали земята с ръка. Дълго седя така и галеше земята. Знаеше какво го чака, когато даде съгласието си да се върне в Берлин. Затова има право дълго да седи на хладната пролетна земя и да я гали с ръце...” Юлиан Семьонов, “17 мига от пролетта”
18... докато разтоварвахме пратката-дарение за дома забелязах едно мъниче не по високо от пет-шест педи облечено във вехта бледорозорова рокличка и скъсани сандалки, което клекнало галеше някакво мършаво кученце, приближих се... чие е това кученце, мъниче, от къде се е взело не зная, вчера имаше буря, някаква ужасно страшна буря, валя много, направо ни съсипа от вода и град, покрива наполовина е разрушен, чух, че две съборени брези са прекъснали телефонните жици, може и тока да е спирал, никой от нас децата не можа да спи, събрахме се по десетина на легло, и се завихме през глава, по-големите четяха приказки на по малките с фенерчета, после започнаха гръмотевиците и съвсем мъничките започнаха да плачат за майките си, някой каза аз моята съм я виждал много е хубава, и всички ревнаха, по едно време пода се напълни с вода и някое в тъмнината каза виждам жаба и спряхме да плачем, заджапахме с босите си стъпала из водата, за да я намерим тая жаба, пръснахме се из помещението, някои с пръчки, други светеха с фенери, оставихме приказките и се впуснахме да търсим жабата, изведнъж всички утихнахме и се чу скимтене, премина светкавица, освети всичко – в ъгъла беше сгушено ей това куче, бяхме го търсили два часа, бурята беше преминала, лелките дето ни пазят не разбраха до сутринта, че е валяло, КУЧЕНЦЕТО СИ Е НАШЕ, чичо, дали ще ни го вземат, за да го сложат в клетка и да го приспят, момиченце на колко години си, на пет, няма, няма да ви го вземат, върнах се към буса взех следващия кашон, отнесох го вътре сградата, спрях по средата и не можах да откъсна очи от подгизналия балатум, it`s all true