Сред светлините на Космоса се роди металическо сив отблясък. Хилядите слънца се отразиха в гладката повърхност на огромен сребристо сив космически кораб приличащ повече на малка луна. Този кораб в момента бе единственото убежище на най-войнствената цивилизация, която вселената бе създавала някога. Зария! Мъртвата вече планета на войната. Така бе известна сред развитите цивилизации на обединените галактики.
Около изкуствената луна кръжаха стотици бойни крайцери и разузнавателни сонди. Те се грижеха за спокойствието и безопасността на зарийската раса. Зарийците бяха народ останал без планета. Преди време тя бе разрушена от сблъсък с няколко огромни метеорита и в момента представляваше светъл кръг астероиди, хаотично реещи се сред Космоса. Въпреки че много зарийци загинаха при този сблъсък, след шока бедстващия народ се възстанови напълно от загубата на планетата си. Това стана благодарение на предвидливите управници на Зария, които бяха построили огромната звездна станция точно преди апокалипсиса. Тази малка изкуствена луна макар и неохотно замени удобството на родната им планета и се превърна в техен дом. Но зарийците се чувстваха като хванати в капан, затворени в огромния метален търбух на кораба. Те отчаяно си търсеха планета, на която да се заселят. Вече няколко десетилетия луната им обикаляше из вселената, а самите зарийци непрестанно се надяваха че ще намерят планета, подобна на родната им Зария.
Въздухът им бе на привършване. Храната също. Народът бе изнервен от непрестанното лутане между звездите. На изкуствената станция имаше огромен брой увеселителни заведения и паркове, в които се отглеждаха екзотични растения и дървета от най-различни планети. На повърхността бяха разположени специални паркове, покрити с прозрачни куполи. От там жителите можеха да се любуват на светлината, която идваше от близките звезди, но въпреки това тя не достигаше за всички. Тези и други подобни факти караха господаря на Зария да вземе по-бързо решение за заселване. Въпреки упоритото търсене, зарийците бяха длъжни да признаят, че на императора им не му бе лесно. Във вселената имаше много малко на брой планети, приличащи на Зария. Именно за това те чакаха търпеливо. Търпението бе качество, което тази раса притежаваше в изобилие. Като постоянно воюваща нация им се налагаше да чакат. Но в крайна сметка те винаги постигаха това, което искат.
От незапомнени времена зарийците воюваха. Водеха неуморни битки със съседите си от предишната им звездна система. Народите на галактиката, от която произлизаха ги ненавиждаха, защото Зария обявяваше война без причина - предимно за забавление. Зарийците жадуваха да проливат кръв. Последните години, обаче те нападаха беззащитни планети , за да се снабдяват с провизии като храна, строителни материали, въздух, вода и роби.
Въпреки че планетата им вече не съществуваше, зарийците продължаваха да отмерват времето по стария си календар. Металната им луна също се въртеше около оста си точно за едно зарийско денонощие. На всеки три седмици императорът правеше изявление и съобщаваше планът за нападение на поредната планета, до която са се доближили. Всички електронни медии на луната-убежище предаваха на живо от ослепителната тронна зала и разпространяваха посланията на Карен Намс – великият зарийски император.
Този път обаче изявлението беше по-различно. Думите на Карен Намс проехтяха между стените на коридори и зали, транспортни и военни кораби. Достигнаха до всяко кътче на станцията. В онзи час зарийците правеха обичайните неща - някои се хранеха, други се къпеха, трети просто дремеха. Посланието достигна до всеки от тях и ги развълнува по различен начин. Мониторите, разположени почти навсякъде из зарийската станция просветнаха. Появи се лицето на възрастен зариец. Светлокафявото му лице, осеяно с бръчки бе до болка познато на всички. Това бе великият император. Най-важният зариец. Единственият, на който всяка негова дума имаше статут на закон.
Зарийците слабо се различаваха един от друг на външен вид. Разбира се между мъжете и жените имаше съществени различия като плътността на костите или пък мускулите. Всички бяха с матово - кафеникав цвят на кожата. Бяха хуманоиди, което ще рече че имаха по два крака, две ръце и две очи. Еволюцията бе наложила тази форма като най-успешна и много от цивилизациите бяха сходни на външен вид. Макар че вселената познаваше и много други форми на живот. Косите на зарийците бяха сини, златисти или сребърно сиви. Под тях стърчаха големи заострени уши, които чуваха и най – малките шумове. Очите им бяха малки, тесни и чисто бели. Погледът на един зариец бе нещо страшно. Рядко се случваше някой да погледне тези очи и да оцелее.Малцина бяха късметлиите, които можеха да разкажат за този смразяващ и зловещ поглед, сравним единствено с разрушителната сила на избухваща свръх нова звезда.
Очите на императора бяха именно такива. Освен това лицето на Карен Намс издаваше хитростта и мъдростта, с която великите императори на Зария бяха дарени. Зад него лукаво и високомерно гледаха двамата вице – императори. Тримата заедно вземаха всички съдбоносни решения и определяха дневния ред на Зария.
Речта на зарийците бе изключително грозна и приличаше повече на караница отколкото на говор. Въпреки, че езикът им не даваше особени възможности за изява на ораторски умения, Карен с лекота съумяваше да постигне почти хипнотизиращо въздействие върху своите поданици, благодарение на плътния си и благороден глас.
“ Настъпи решителният момент, каза императорът. Най - накрая открихме това, което търсим. Съвсем скоро мили мои слуги ще заменим зарийската луна с истинска планета, която да стане наш дом.” Из звездната станция и охраняващите крайцери се чуха радостни възгласи и ръкопляскания. “Боговете са с нас, продължи императорът. Преди броени часове разузнавачите ми съобщиха, че са открили планета-двойник на Зария. Атмосферата е подходяща за нас, заради високото съдържание на кислород. Налягането на въздуха, дневните и нощните температури са изключително благоприятни. Храната и водата са в изобилие. Обещавам ви, че съвсем скоро ще заживеем щастливо и безгрижно така както нашите предшественици са живели на Зария преди апокалипсиса. Пригответе се за бой, защото тази планета е населена. Цивилизацията и е по-нисша технологически и еволюционно от нашата. Тук императорът се усмихна зловещо и пак продължи да увещава народа си. Планетата е мирна и не е настроена за водене на войни. Завладяването и ще бъде лесно като детска игра. Знам, че сме по-силни и по-умни от коренните жители. Изпълнете моя план и след няколко денонощия ще напуснем завинаги изкуствената луна и ще дишаме истински въздух. Въздухът на планетата ще бъде само наш.
Отново мощни ръкопляскания и викове на еуфория огласиха коридори и зали. Император Карен се наслади за миг на радостта на Зария. Пое си дъх и каза с висок хипнотизиращ глас:
- Елвиан – така се казва планетата, за която ви говоря. Тя ще бъде нашият дом, който толкова време търсихме. Елвианците не заслужават подобна планета. Те не могат да я опазят от нашата армия. Ще убием всеки елвианец, защото те не заслужават да живеят.
Карен замълча за малко. Вдигна с ръцете си императорският жезъл – метална пръчка, богато украсена със зарийски символи и скъпоценности и обяви тържествено:
- Нека бъде война!
Оглушителният вой на сирените завили след последните думи от обръщението на императора заглушиха радостните викове на зарийците. След толкова много години можеха да имат своя собствена планета! Невероятната новина развълнува коравосърдечните им сърца и те се изпълниха с настървение и ненавист към елвианския народ. Нямаше значение, че не бяха ги виждали дори. Елвианец вече бе синоним на враг, а омразата към врага бе неделима част от Зария. Стотици пъти бяха чували думите “ Нека бъде война”. Изричаха ги вместо поздрав или сбогуване, защото те непрестанно бяха във война. Това бе техният обичаен начин на живот. Винаги се радваха, когато нападаха нова планета. Но този път бе по – различно! При евентуална победа наградата, която щяха да получат бе незаменима. Нов дом! Място, където да бъдат по – щастливи.
Зарийците винаги побеждаваха. Не знаеха вкусът на загубата. Знаеха, че винаги трябва да бъдат силни. А сега двойно по – силни. Затова минути след посланието на Карен Намс всички зарийци усърдно се заеха да разучат плана на войната, който им гарантираше победата. Всеки зариец имаше място в този план. От обикновеният войник до императора. Бяха координирани като добре смазана машина.
През това време металната луна бавно и величествено навлезе в елвианската система. Хвърли призрачна сянка върху червеникавата планета изпречила се на пътя и. След това продължи хищно да се спуска към средно голяма по размер синьозелена планета, покрита с тънък слой прозрачен ефир. Всички бойни крайцери и звездолети, плаващи около звездната станция както и разузнавателните сонди се прибраха през отворените портали вътре в луната. Само за броени минути сред космоса се рееше единствено металната сфера. След малко се включи бойният щит на Зария . Луната се покри със специални черни и кафяви ивици, които не само не отразяваха светлината но дори я поглъщаха. Така стана неуловима за елвианските детектори.
От станцията излетя ескорт от дузина суперразрушители, всеки един от тях голям колкото град. Ескорта полетя към края на системата и пое в неизвестна посока. Скоро след това металната луна се приближи на няколко планетарни радиуса до красивата синьозелена планета и застана заплашително в нейната орбита. Това бе Елвиан. Детекторите на мирната планетата не можаха да засекат грозящата ги опасност. Близо до повърхността на металната луна бяха разположени множество диспечерски зарийски центрове. Там бяха събрани висши военни стратези и командири, които щяха да наблюдават отблизо военните действия. Увериха се, че елвианците не са разбрали за тяхното идване и отвориха космотерминал, от където излетяха два малки военни крайцера. За части от секундата бойният щит на станцията се отвори и пропусна крайцерите. Те се насочиха към повърхността на Елвиан. Красивата планета и нейните жители не подозираха, че са изправени пред огромна беда.