автор: jeck

След като се завърнал от лагера , бай Митко упорито започнал да си търси работа и намерил някаква във вълнено-текстилна фабрика. Там след година -две се запознал с Анастасия.
Започнали да дружат, да излизат заедно и след известно време решили да се съберат. Заживели в къщата на бай Миткови, но при много трудни условия, братята му също живеели там, всички били в две стаи, мястото не достигало, била голяма теснотия. А жилищата били голям проблем в този беден град. Заживели известно време на квартира, но средствата едва им достигали след изплащане на наема. А трябвало да мислят и за бъдещето, за детето, което искали да си родят и да отгледат при по-нормални условия.
След около година живот по този начин, чули за една нова (поредната) партийна директива или инициатива - "Да помогнем на Лудогорието" (да се изпратят повече млади хора на работа в Лудогорието. Който отидел да работи там, му се осигурявала работа, по-добре платена, с надбавки към заплатата и безплатна квартира, като тази работа не трябвало да е за по-малък срок от 5г.). Митко и Анастасия помислили около месец върху този вариант и накрая решили да заминат.
Изпратили ги в някакво селце в Търговищкия край, почти изцяло населено с турци. Работата била в кравеферма към ТКЗС-то. Те работели съвестно. Скоро на Митко му предложили да работи в лабораторията за контрола на млякото. Той доста пообмислил дали да приеме, защото началничката на лабораторията май го позаглеждала (може да го е била харесала). Но даже преди всичко с настояването на Анастасия приел.
А работата тук била къде-къде по-интелигентна. Той се усетил по на място, имало възможност да използува някои свои знания.
Вече не бил толкова уморен след работа, както при работата в краварника. След работно време имал една възможност да поработи още нещо. Недалече от селото преди няколко години била изсечена една кория (гора на турски) за да превърнат мястото след време в нива. От Горското дали разрешение на всеки, който иска, да ходи да изкоренява пъновете, като заплащали изкоренените пънове на кубик, а и ги оставяли на работника да си ги вземе за горене.
Така всеки ден Митко се отправял към изсечената кория, на около 3 км от селото с една кирка, разкопавал около пъновете и ги вадел, като ги струпвал на едно място.
И други хора, макар и само няколко души, ходели с такава цел там.
Един ден, като тръгнал за мястото след работа и след половин час бърз ход вече навлязъл в оголеното сечище на бившата кория, отдалече видял в своя район една каручка и някаква фигура крй нея да шета нещо. Като приближил, видял един човек да товари пънове от купчините, които Митко натрупал след няколко дни къртовски труд. Всъщност половината купчини били изчезнали и каруцата на човека била вече пълна. Той бил с чалма, очевидно турчин от селото или от някое съседно село (а те не знаели дори български). Митко енергично притичал при каруцата, даже подвикнал при тичането:" Ехей, тези дънери аз съм ги вадил. Защо ги крадеш!" И започнал да изхвърля дънерите отново на земята.
Другият бил до по-далечна купчина, с гръб към него сякаш не го чувал (или се правел, че не го чува). Сигурно не е разбирал думите, но вероятно е усещал достатъчно добре за какво става въпрос. След като изхвърлил няколо дънера, нещо сякаш побутнало Митко да се обърне и ужасен го видял на крачка от гърба си, в ръката му пробляснал характерен закривен дълъг нож, който оня насочил към него за да го прободе. Бай Митко ми казваше (четиридесет години след това), че сякаш сега е на това място и сякаш всичко се разиграва пак отново пред очите му, че не знае в каква частица време е станало всичко, за каква част от секундата, десета ли, стотна ли (на него му се сторило доста голям интервал от време, от момента, в който съзрял ножа, движещ се към него, как е успял да се извие, да отскочи встрани и да се размине на милиметри от острието и се чудеше каква сила му е дошла въпреки това да не падне, а с някакво върховно напрягане, с две ръце и с цялата си сила да бутне оня в гърдите, така че го съборил по гръб). Оня се свил на две и цялото му тяло се разтресло, заплакал беззвучно. Сега Митко можел да го зарита, да го пребие долу на земята, но нещо го спряло, не го направил. Продължил да разтоварва пъновете и след като изпразнил каруцата, отишъл с кирката встрани да окопава други за вадене.
Даже не разбрал кога оня станал и си повел магарето с каруцата и си отишъл.
....................................................................................................................................

Там се родила дъщеря им. След петте години в Лудогорието, като посъбрали някаква сума, за да могат да си помислят за закупуване на къщичка, се прибрали тук, в Сливен, върнали се във вълнено-текстиленото производство и се поогледали за възможността за свое жилище.
Тогава се строели едни от първите блокчета в Сливен (сред първите три беше нашия, в който се нанесохме през 1967 , но малко по-късно около 1970-та бяха завършени няколко пет -етажни блокчета край гарата). В едно от тези блокчета Митко и съпругата му решили да се включат, след като сметнали, че имат събрани пари за първоначалната вноска от 1500лв. Всъщност в ония години блокът все още не бил възприеман като обичайно жилище, хората гледали резервирано на тези кутийки и на височината, и нямало много желаещи за включване в такъв вид жилища.
Taka, okoло 1970 те се нанесли в апартамента си. Пестели колкото могат, започнали да го обзавеждат.
След 15-ина години живот в блока дошла голяма беля на главата им. Съседът им над тях бил старшина от армията, доста примитивен и груб човек, но дълги години се разминавали по сълбището с един поздрав или без поздрав, но без проблеми.
Веднъж, в една зимна вечер, се приготвяли да си легнат със съпругата си в кухната, тя на кушетката, а бай Митко изтеглял един матрак, монтиран в чекмедже долу-горе на равнището на пода (такъв бил типа на кушетката - с два матрака, на два етажа). Жена му не била добре със сърцето, вдигала кръвно с годините и тази вечер не се чувствала добре, имала сърцебиене, сърдечна аритмия. Затова легнал на долния матрак на кушетката, за да е близо до нея, да я усети ако се влоши нещо. И точно си легнали, от съседите им отгоре започнали да се чуват силни удари, Те знаели, че съседът им с цепи дървата на терасата и с това вече били свикнали общо взето, но тази вечер ударите се чували съвсем над тях, явно че съседът им извършвал сега тази важна дейност в банята. Анастасия имала някакъв сърдечен пристъп в момента , пристъп на аритмия и се чувствала много зле. И след като потраяли малко, белким бързо свърши думкането, но то продължило много време (явно, че много дърва се наел да цепи този човек), тя казала на бай Митко, че не издържа, че нещо я задушава (може би на нервна почва) и го помолила да отиде и да им позвъни на тези техни съседи и да ги помоли да не хлопат толкова късно вечерта. Бай Митко се облякъл и се качил горе, позвънил. Отворила му жената и когато той се опитал да се помоли и да каже, че блъскането натоварва много съпругата му, която е сърдечено болна, онази отсякла, че шумът не е в тях. Той се опитал да защити истината и да опровергае лъжата като казал, че шумът идва точно от банята им и тогава разярен изскочил съседът им (от банята, сигурно, където се ослушвал дотогава може би) и се нахвърлил върху бай Митко: " Ти кого ще обвиняваш бе! Ти от дума не разбираш ли..." И го ударил няколко пъти и го заритал по стълбите надолу.
Така започнали големите мъки за Митко. Колчем се разминели по стълбището със старшината, оня го удрял или го плюел. И това били по-леките ситуации. Когато сержантът бил в озлобено настроение го биел и ритал - пребивал го. Преграждал му пътя на площадката и с юмруци и ритници го свивал в някой ъгъл и го налагал. Бай Митко викал: "Помощ, помощ...", но никой от съседите не отварял, не се показвал, макар понякога тялото на Митко от ударите да блъскало нечия врата и сигурно някои хора са гледали през шпионките…
Побоите периодично се повтаряли. С жена му се видели в чудо. Тя по-рано започнала да мисли за търсене на справедливост. Поискала да отидат в милицията. Бай Митко се противял дълго време, но най-сетне приел и отишли и подали жалба. Но оня изглежда имал познати в милицията и след това още повече се озлобил и го пребил още по-жестоко. И това било по-малкото му отмъщение за опита им да се защитят, защото прибягнал до една друга гавра над тях. След няколко дни Митко получил съобщение да се яви при кварталния отговорник (офицер от МВР, отговарящ за техния квартал). Той бил старши лейтенант от милицията и имал канцелария в една сграда наблизо, в която се помещавала също т. нар. "Детска педагогическа стая". Бай Митко отишъл със свито сърце и ненапразно, защото се оказало, че има оплаквания от него, анонимен донос от негови "съкварталци", че бил конфликтна личност и че имало подозрения, че правел мръсотии на съкооператорите си, че крадял плачетата и вехтите обувки, оставени пред входните им врати, че драскал по стените и по вратите им. Абсурдно, но с цялата сериозност на представител на закона кварталният го предупредил "да не прави повече така".
Бай Митко изпадал все повече в депресия, закъсвал все повече с нервите. Но злините не свършили дотук. Една вечер в съседите над тях се чувало шумно тържество. Явно, че имало поканени много хора, по едно време по тропането усетили, че горе се играе хоро. Явно празнували някакъв рожден ден.