автор: Veselin

През последните дни не спираше да вали. Дъждът бе странна смесица от усещания за цвят. Стотици пръски акварелени бои се стичаха по первазите на прозорците, гнездата на птиците и листата на дърветата.
Дори колите, които опръскваха някой случаен минувач, го оцветяваха в хиляди чудати нюанси.
Излезе да си купи цигари. До магазинчето, където продаваха цигари и алкохол, имаше около пет минути, които се извървяваха с бърза крачка и само няколко стрехи, под които можеше да се скрие. Докато стигна до там беше целият мокър.
Дрехите му бяха пропити от влага, която концентрираше цялата им цветова гама и изпъкваше сред всичко наоколо. Дори въздухът, който вдишваше имаше цвят, или поне някакво чудато и ново усещане за цвят.
Запали си цигара и внезапно реши, че му се кара колело.
На първата пряка, в която сви, откри незаключен велосипед и го подкара. Не знаеше накъде да поеме и затова тръгна без посока.
Вятърът свистеше в ушите му толкова силно, че имаше чувството, че ще го отвее нанякъде.
Улиците се преливаха една в друга, малките пресечки се появяваха като мимолетни видения, които бързо изчезваха и се сливаха с всичко наоколо.
След няколко минути се озова пред масивната фасада на някаква гара.
Остави велосипеда на стоянката, на която още стотици велосипеди бяха подпряни и заключени и забърза към перона.
Знаеше, че има само няколко минути, за да хване някакъв влак и забърза крачка. Внезапно сви към един от ескалаторите и се затича нагоре. В последния момент, преди влака да потегли, успя да отвори вратата и да се шмугне в коридора му.
Закрачи бавно измежду седалките, като се опитваше да укроти ускореното си дишане и седна на място, от което щеше да наблюдава всичко в посока, обратна на посоката на движение.
Внезапно го обхвана чувство на дискомфорт и страх. Погледна навън и премрежи поглед през прозореца.
Стотици капки се разпръскваха в стъклото и се размазваха в най-необичайни цветове. Стъклото беше платно на художник, върху което дъждът моделираше всевъзможни цветови асоциации.
Влакът бавно потегли и ритмичното буфтене на колелетата върху мокрите линии започна да кънти в съзнанието му. Усещането беше успокояващо и постепенно го пренесе в унес.
Когато се събуди, влакът беше спрял на някаква гара и той внезапно се затича към вратата и се спусна в подлеза. Гарата не беше никак малка и в подлеза имаше много хора.
Някои бързаха на групи, за да хванат някакъв влак, влюбена двойка си купуваше сладолед, а едно дете се беше свило в ъгъла и подаваше ръка, за да изпроси някоя и друга монета. Даде му последните си пари.
Когато излезе беше започнало да се свечерява.
Дъждът беше спрял и светлините от уличните лампи, светофарите и фаовете на колите се отрзяваха в мократа повърхност на тротоарите.
Тръгна в непозната посока и си запали нова цигара. В далечината се виждаше покрива на катедрала, който имаше странна триъгълна форма и топка на върха си. Формата го привличаше по необикновен начин и той се насочи към нея.
Сградите, които бяха наоколо изгубиха значението си и в съзнанието му имаше само топка, която го притегля в определена посока.
Ускори крачка и отново придоби усещането, че няма достатъчно време и, че трябва да бърза.
На около дестина метра от него светофарът светеше зелено, но когато го наближи, светлината внезапно се трансформира в жълто, а после – в червено.
Премина с пълната убеденост, че няма какво да му се случи.
Една кола профуча на милиметри от петите му и сви в малката уличка, която се подаваше от края на кръстовището.
Вятърът отново забуча в ушите му и сградите изпъкнаха в цветове. Капките дъжд, стичащи се по фасадите им запулсираха за миг, клоните на дърветата запращяха и всичко се задвижи.
Кръглата топка на върха на катедралата доби нова притегателна сила и го затегли все по-силно към себе си.
Когато стигна в подножието й, започна да усеща пулсирането й в себе си. Почувства, че металната порта е огромен магнит, който го притегля и се запъти към нея.
Погледна часовника си, но стрелките не се движеха и времето сякаш бе спряло. Изглеждаше необичайно една катедрала да е отворена по това време на денонощието, но въпреки това натисна дръжката с длан и масивната метална порта се задвижи.
В църквата нямаше никой. Огромните свещници се преливаха в пламъци, чийто сенки рисуваха странни очертания по стените, тавана и пода.
Запали няколко свещи.
Три за живите.
Три за умрелите.
И излезе.
Озова се на площад, който водеше към малка уличка, която бе цялата в калдъръм. Тръгна към нея и се заизкачва по каменни стъпала, докато не достигна върха на някакъв хълм.
Оттам се виждаше цялото градче – обгърнато в светлини и тъмни очертания.
На около стотина метра, в подножието на хълма се виждаше малко ресторантче, което беше отворено. Запъти се натам.
Когато открехна дървената врата, го лъхна топлият въздух на помещението. Беше полу-празно и само на няколко маси имаше хора.
Някакъв художник рисуваше жена, която беше актриса, облякла се в ренесансова рокля.
Поръча си чаша вино, както и бутилка шампанско за актрисата и художника.
Сервитьорката поднесе шампанското, заедно със сухари и хайвер и ги покани на масата му.
Художникът продължи да рисува, сякаш нищо не се бе случило, но актрисата го погледна на няколко пъти.
Когато рисунката беше готова, художникът сгъна внимателно дървения си статив, нави платното на руло и прибра боите в нацапана брезентова чанта, изпи на глътка шампанското си и излезе от ресторанта.
- Да нарисуваш любов е присъщо само на дъжда – започна разказа си, когато актрисата се приближи и седна до него...