автор: Esoterica

Седях на леглото в стаята си.Сама.Дъждът барабанеше по стъклото на прозореца.Навън небето бе стоманено сиво и злобно.На вратата се почука.
-Влез!
-Здрасти-каза Джон и пристъпи в стаята ми ,оставяйки кални следи по мраморния под.-Майка ти каза ,че си ме чакала.
-Да,чаках те-отвърнах аз.-Защо закъсня?
-Ами вали.Подхлъзнах се и се надъних в една канавка.
-Добре-казах ,но не му вярвах.Сигурно пак е бил при нея.-Да започваме.Носиш ли свещите?
-Да,ето-каза Джон и ми подаде 12 кървавочервени свещи.-Намери ли черна?
-Да,разбира се.Съмняваш ли се в мен?-подсмихнах се ехидно аз.
Станах и отидох до бюрото си.Извадих от едно от чекмеджетата дълга черна свещ,която проблясна в сумрака на стаята със студен синкав отенък.Наредихме дванадесетте червени свещи в кръг,а черната сложихме в центъра.
-Джон,седни точно срещу мен.
Започна се...
-Сатан,Белайъл,Луцифер,Левиатан,пробуждам ви,привиквам ви и ви заклинам,елате в тоя кръг на мойта мощ!
От черната свещ бавно започна да се издига струйка катраненочерен облак дим.Ставаше все по-голям докато накрая не запълни цялото пространство на кръга някъде до височината на свещите.Из стаята започна тихо да кънти музика - нещо средно между готик и блек метъл...
-Елате,чуйте моя зов за помощ и подкрепа...
Стаята се изпълни със съвсем тих шепот...Взех ножа и прокарах острието по кожата си от вътрешната страна на ръката,малко под лакътя...Бликна тънка струйка кръв...
-Това е силата на мойта кръв!Това е силата на мойта воля!Това за вас,всемогъщи,е стръв и чуйте вий сега какво ви помоля!
Протегнах ръце нагоре готова за молитва,когато забелязах погледът на Джон - неистов страх струеше от широко отворените му очи.
-Джон,какво има?Нещо не е наред ли?
Не последва отговор -той сякаш беше хипнотизиран - тялото му беше тук,но кой знае къде бе духът му.
-Джон,отговори ми! Джон! Не е смешно!
Вече започнах да се плаша не на шега.Нещо сякаш ме накара да се загледам в облака черен дим...и веднага ми стана ясна причината за странното държание на Джон...
Там,в средата на моята стая,сред белотата на мрамора се бе отворила дупка-отвор ,зеещ право към Ада.Пламъци се издигаха,хиляди човешки души прелитаха от един казан ,с кипящ вътре катран , към друг...Чуваха се писъци на неистова агония...Вонята на полуразложените тела на прокажените бе просто неописуема...Навсякъде,до където се простираше поглед, имаше само огън , лава , жар , умиращи човешки същества ,ръчкани постоянно от уродливи демони с дълги копия в ръце. Един демон - Жандрир(името просто ми изскочи в ума,сякаш винаги съм го знаела) , се беше облегнал на една овъглена колона и си бърникаше из носа. Друг - Фахара ,просто си седеше и гледаше как месата на един прокажен,провиснал от кука насред самия въздух,капеха в казан пълен с лава...Явно беше просто един обикновен ден в Ада.
Изведнъж от нищото се появи красива жена - снежнобялата й гладка като коприна кожа сияеше с огнен блясък...а може би гореше. Очите и бяха зелени - отровно зелени. Черна като гарванови пера коса ,стигаща до кръста,покриваше нежните и рамене.Бе облечена в стегнати черни кожени дрехи, подчертаващи перфектната и фигура.На главата и имаше фина тиара от пламъци,които горяха,но не изгаряха косите й. Жандрир веднага скочи и поздрави:
-Ваше Адско Величие ,какво ви води насам?
-Колко пъти да ти казвам - наричай ме просто Лилит! Толкова ли е трудно за запомняне?
Богове,пред мен стоеше Кралицата на Ада!? Не можех да повярвам на очите си! Бях отворила портал между Земята и Ада и сега бях на един метър разстояние от Вечните огньове...Сигурно от възтрог,не издържах и извиках:
-Господарке ,тук съм!
Лилит ме погледна право в очите - твърдият и поглед изгаряше.
-Я,човешкото същество е успяло.Значи не напразно възлагах много на теб,Ана - усмихна се Лилит и белите и като лунни камъни зъби отразиха заобикалящия я огън. - Радвам се,че най-сетне успя да дойдеш.Надявам се ,че ти харесва новият ти дом.
-Новият ми дом? - стреснах се аз.
-Да, с Луцифер имаме четири деца - Принцовете на Ада,които ти преди малко призова.Но аз винаги съм желала момиче - дъщеря ,която да заеме моето място след мен,защото...Да,дори дяволите умират - Лилит се усмихна горчиво. След това просто дойде,прекрачи тънката граница между Ада и Земята, и ме прегърна,както майка прегръща дъщеря,която дълго време е била далеч.
-Но защо точно аз?
Лилит ме погледна-тя не беше дявол,в нея нямаше и капчица зло-бе жена,човек,дете на Бог,чиста като сълза на новородено,без нито един грях,тежащ на нежните й рамене...
-Защото искам нещо,което да ми напомня за предишния ми живот.
Изведнъж се сетих за Джон. Погледнах към него-продължаваше да гледа все така втренчено,но вече в очите му нямаше страх, а само възхита.
-Ела с мен в Ада, дъще!-това не бе заповед, а по-скоро молба.
Тръгнах след нея и изведнъж се сетих...
-Ами Джон, ами родителите ми, миналото ми?
Джон погледна към мен в ужас, очевидно паникьосан. Искаше му се да ме спре, но не намери думи.
-Всичко ще е така,все едно никога не си съществувала-отвърна Лилит.-Готова ли си za това?До колкото знам не ще загубиш нищо.
Замислих се...Тя бе права - със Земята ме свързваше единствено болка - баща ми бе алкохолик, майка ми имаше проблеми с нервите...А Джон? Той обичаше друга,никога нямаше да бъде мой отново.Да,наистина нямаше какво да губя...
-Сбогом,Джон!-прошепнах и прекрачих границата между двете измерения...