автор: kaliopa_ina

Да се родиш манипулатор след дълга поредица предци с този талант беше повече от карма. Това предопредели по-голяма част от обучението и работата му.
И докато двете му сестри се отдаваха на радостите на детството, той прекарваше безкрайни часове при баба си Алба, която старателно, но безмилостно развиваше заложбите му. Постепенно той отвикна да я нарича “бабо” и започна да я възприема като учител и дори - мастър. Тя наистина господстваше не само над ума и времето му, а го моделираше по извечния път на манипулатора – силен, безстрастен и неподатлив на влияние.
Всичко започна след единадесетата му година. Дотогава той беше обикновено хлапе, ходеше като всички на училище, имаше си любими триизмерни игри, в които беше пълновластен господар, говореше свободно две наречия и официалния за цял свят език. Виждаше майка си и баща си само, когато се прибираха от работа, програмираха домашния помощник, а после докато вечеряха заедно, майка им се вглеждаше в очите на всички. Говореха кратко и често безсъдържателно. След това родителите проверяваха бележките на децата в Системата на училището и играеха някакъв древен вид шах или билярд с истински топки. Той предпочиташе триизмерните образи. Nick – ът му неизменно беше Зи – роу и постепено така започнаха да го наричат и вкъщи.
После една сутрин, докато се приготвяше за училище, движенията му станаха прекалено спокойни и плавни. Почти не усещаше гравитацията, предметите изгубиха обичайните си контури и се откроиха ярко пред очите му. Екранът на домашния помощник угасна с пукот, сякаш беше останал без захранване. Зи-роу почти предчувстваше мислите си – сякаш знаеше коя идея ще изскочи след минута в главата му. Придвижваше се с необичайна лекота из къщата и дори беше готов да изтича до училище без превоз. Така беше изненадан от новото усещане за тялото си, че не усети как с огромни крачки прекосява задължителната морава. Усилие му костваше да накара краката си да стъпят на пътеката, сякаш вятър дърпаше тялото му нагоре и скоростта му се увеличаваше с всеки отскок. После затвори очи и чу баба си да го вика настойчиво. Толкова беше истински гласът й в главата му, че реши да мине през къщата й, все едно случайно иска да я види. Свърза се с училището и предупреди, че ще пристигне със самостоятелен транспорт, за да спечели малко време, преди родителите му да бъдат уведомени, че не се е качил в училищната мотриса.
След десетина от новите крачки, видя баба си да бърза насреща му по улицата. Погледът й изведнъж го приземи и той тръгна нормално. Но вече мечтаеше за онази лекота на движенията, която го владееше до преди секунда. Алба му се усмихна разбиращо, хвана го за рамото и го заведе до къщата си. Тогава разбра, че е манипулатор. Сега талантът му се събуждаше и той трябваше да го овладее. Алба веднага се свърза с родителите му, обясни накратко, защото нямаше неподслушан разговор на хора от нейната каста, че Зи-роу е добре, но ще остане през деня при нея, а след това уведоми и училищните власти. В Системата вече фигурираше отпускът му по семейни причини, който майка му беше успяла да издейства.
Така светът се промени за едно утро. Зи-роу вече принадлежеше на дарбата си. И трябваше да я запази в относителна тайна, поне докато я овладее. Първият урок на Алба беше да го научи да се движи както по-рано. Огромните крачки, които го теглеха нависоко, привличаха ненужно внимание. Той се съсредоточи върху мисълта, колко са тежки обувките му и около обяд вече имитираше успешно старата си походка. Но никога нямаше да усети гравитацията с предишната й сила, защото мозъкът му беше взрян навътре. Тази интуитивна вглъбеност щеше да е в основата на всичките му постижения като манипулатор.
Поколения наред в семейството му се е предавал талантът да управляваш в зависимост от заложбите си. В началото е бил несъзнат, но постепено предците му са усъвършенствали дарбата. Алба разказваше, как в стари времена само жени са обладавали силата, но после са се появили и момчета с талант да манипулират света си. Това не е останало незабелязано от Силните и те използват възможностите на рода за общото благо. Така че рано или късно той ще тръгне по стъпките на майка си, ще работи в нейната Агенция и ще променя представите на обикновените хора. Но дотогава тя, Алба, ще измине с него дълъг път.
Зи-роу усещаше в себе си гордостта, че е различен. ”Отговорността”, поправи го баба му наум. Той чу в главата си свистящите отсенки на думата и я погледна изненадано. Все още не знаеше, че ще се научи да модулира гласа си така, че да бъде наистина чут от другите. Имаше остри и галещи гласове, спотаени в тембъра му, имаше изискващи, подчиняващи и приласкаващи нюанси. Имаше думи, които отваряха чуждото съзнание, сякаш слънце разлистваше цвят с множество листенца. Зи-роу се научи да командва първо малката маймунка на баба си. До съвършенство овладя тембъра и ритъма на думите си и животинката реагираше, въпреки че не знаеше езика. После един ден се съсредоточи и гледайки през прозореца към съседа отсреща, почти го накара да си почеше носа. Алба го спипа и безмълвно накара всичките му мускули да се изопнат. Телепатично е изключително опасно да се въздейства върху човешки мозък, натърти тя и стегна обръча около мускулите му. Зи-роу запомни урока с всяка клетка на болящото си тяло.
Той чуваше не само собствените си мисли, но и чуждите, ако гледаше съсредоточено човека насреща си. После модулираше интуитивно гласа си и въздействаше. Трудното беше да задържиш пълна тишината в себе си и после да не поискаш нищо за собствено облагодетелстване. Зи-роу изпитваше непрекъсната нужда да бъде харесван и хвален и Алба употреби години, за да го изтръгне от тази вредна зависимост. Тя поощряваше уменията му и празнуваше малките му успехи, но непрекъснато градеше независимостта му – идея по идея. Ти ми промиваш мозъка, негодуваше момчето, дочуло древната реплика, докато се вслушваше в нечий ум. Баба му го водеше в един парк, където миришеше странно на земя и възрастни хора се припичаха на слънце с портативен компютър в ръце. Под вещото й ръководство той слушаше мислите и овладяваше умението да различава личното от общото добро. И да не се поддава на изкушението да навреди някому в името на нещо. Алба очакваше от него мигновени и точни преценки и въздържане от манипулация.
Цялото му обучение се състоеше в неистови опити да обуздае дадения му талант и да го подчини. За няколко месеца той познаваше отлично дарбите си, но години му трябваха, за да ги направи незабележими. Държаха го далеч от сестрите му, за де не се изкуши да се упражнява върху тях, без контрола на майка си или на мастър Алба. Остана без приятели и разви особено чувство за превъзходство, което ловко прикриваше дори и от себе си. Иначе Алба би го разкрила. Тя умееше да чете мислите му, да чува пулса му и да му говори безмълвно. Респектираше го, плашеше егото му и едновременно с това го караше да я обича.
Дори и започнал работа в Агенцията, Зи-роу намираше време да се види с баба си. Те дискутираха върху свойствата на материята и той се изненадваше от богатия й опит. Тя неусетно му предаде знанията си и той вече можеше да трансформира някои материали, навлизайки в структурата им. Неведнъж, свели глави, баба и внук топяха полимери само със силата на умовете си. Размекнатата, но студена пластмаса ги караше да развиват таланта си в неподозирани области. Зи-роу и Алба най-много обичаха да слушат гласа на дърветата в града, но те бяха съсредоточени предимно в парковете, а за възрастната манипулаторка беше все по-уморително да прекосява разстояния, въпреки че почти не усещаше гравитацията.
Зи-роу не говореше с нея единствено за работата си, това и за двамата беше немислимо. Тази част от времето си той бе оградил с огледален образ и мозъкът му не допускаше дори мастър Алба да надникне там. Не че тя би си позволила. Години беше посветила на същата Агенция, беше се срещала с хора на високи постове, беше надничала в очите им, скрита зад високоскоростни компютри, като част от легендата й на икономически съветник. Беше настоявала с мек тон за екологично равновесие, беше предусетила атентат над Висшия съвет и беше убеждавала масите в необходимостта от общ език за целия свят, изказвайки се във всички възможни национални (тогава) медии и модулирайки гласа си дори на абсолютно непознати й езици. Цяло чудо бе, че успя да отгледа единствената си дъщеря, която бе наследила само част от дарбата на манипулатора – чуваше кристално ясно чужди мисли, дори и без директен контакт. Виж - Зи-роу беше нещо друго. Той владееше всичко, което притежаваше и самата Алба плюс нещо неуловимо. Години наред тя, в ролята на мастер, се опитваше да разбере каква страна от таланта му й се изплъзва, за да я опитомят. Но нещото беше абсолютно непроницаемо и тя вече започваше да мисли, че си е въобразила.
А основното задължение на Зи-роу бе да участва тестове, които изследваха възможностите му с цел да съставят програма, която да роботи като манипулатор. В началото Зи-роу и не помисли да откаже, той бе възпитан с идеята, че дарбата му служи на Агенцията. В морала на шефа си не искаше да се съмнява, макар че не бе успял да надникне в начина му на мислене. Но с напредване на работата се бе запитал, дали машината ще успее да отсее идеята за общото добро от искането за нечие облагодетелстване. Само при мисълта за последствията от такава манипулация, мускулите му се стягаха, като в урока на Алба преди години.
След дълъг размисъл Зи-роу реши да манипулира машината. Той започна системно да изгражда в себе си друг свят, изкривяваше възможностите си, както се пречупва бонзай в японска градина. Вярваше в таланта си и го владееше достатъчно добре, за да опита да надхитри Агенцията. Но трябваше да е толкова последователен, колкото, когато криеше от Алба гордостта от уменията си. С усещането за мисия, ден след ден Зи-роу променяше мозъчните си вълни, манипулираше себе си. Той чуваше фалшивите модулации, които сякаш драскаха мозъка му, но не желаеше да се откаже. Постепенно коригираше пулса си, ритъмът на думите му вече не беше така напевно-безапелационен. Понякога дори чувстваше гравитацията. Единствено в дома на Алба светът имаше отново цялата си яркост, той яхваше таланта си и се оставяше на силата му изцяло. Баба му обаче предусещаше, как онази част, посветена на работата му, става все по-голяма. Огледалната стена се разливаше и зад нея Алба чуваше ехото от някакъв дисонанс. Може би внукът й съзнателно изкривяваше всичко там, за да запази нужното ниво на секретност. Тя се възхити на това ново умение.
Един ден обаче забеляза, че очите му са леко помръкнали. Той не местеше стола с помощта на таланта си, а напрегнал мускула на ръката (и той беше левак) внимателно го поставяше на земята.
- Не можеш да изимитираш лекотата – дискретно го попита Алба. Успокояваща милувка се прокрадна в гласа й, докато мозъкът й звучеше все по-притеснено.
Зи-роу премълча и тя уважи решението му, но седмица по-късно чу необичайна тишина в главата му. Мислите му губеха звънкостта си. И сякаш стъпките му чувстваха гравитацията. Алба реши да опита с телепатия. И докато проникне в мислите му, Зи-роу беше вече отишъл на работа. Тя чу невероятна какафония от шумове, модулациите бяха изкривени до неузнаваемост, ритъмът на мислите му беше дисхармоничен. Алба се задъха от ужас – той губеше таланта си. Какво правеха с него там? Това никога не беше се случвало в техния род. С времето дарбата се избистряше, ставаше по-управляема, а манипулаторът – все по-безстрастен и силен. Така тя откри в себе си призванието за мастър.
С последни сили тя извика Зи-роу при себе си. И го застави да разкаже всичко, използвайки най-изискващата модулация, която успя да контролира. И тогава, пред очите й на мастър, младият мъж наруши секретността на Агенцията. Разказа й за тестовете и за решението си да надхитри машината. Да, усещал, че губи способностите си, но цената си струвала. Все пак дарбата била някъде в кръвта му, така че едно от децата му ще я наследи.
- А как ще го обучиш? – запита мастър Алба и в непроницаемото й изражение се прокрадна тъжна бръчица. Белите й коси светеха около изсушеното от възрастта лице. Зи-роу чу примирението в гласа й, чу смъртта в костите й и изстина. Беше прекъснал една твърде дълга верига, а нямаше право да съжалява. От децата му преоткриването на таланта щеше да започне отначало – при това без силата и помощта му на мастър.
Месец по-късно той вървеше към крематориума под ръка с майка си. Трябваше да се сбогуват с тялото на Алба и под последните за деня слънчеви лъчи Зи-роу усещаше цялата тежест на гравитацията, която загуби на единадесетгодишна възраст.