автор: sol_lam

Ти крал ли си облак от мойте очи
да знаеш как тежко го пълни градушка?
Земята бучи и небето бучи,
а аз между тях се душа в безвъздушие.

И колкото слабост във мен е останала
бих дала я цялата сред недопраната
възтопчеста купчина в твоя кош,
ти всъщност пък би я взел за разкош,
докато аз гола треперя и чакам
без-смислено слънцето да ме
грабне в недрата си;

А ти ще ме сочиш с пръст и ще казваш:
"Деца, вижте къдрите вечни на баба си!"
А аз ще се вия в блаженстващ танц -
недосегаемо плезещ се протуберанс.