автор: Rumen_ne

Ти ела.
Заври немити пръсти
в прелестта
на винаги
несгряното огнище.

И остани до мен
докато спра
да спирам
погледа си
по краката ти.
С ръката
погледа си по краката
си бърши!
Ще стигне времето
                - да те целувам.
Ще стигнат нервите
                - да те обичам.
Забързан
по обърканото
в релси битие
ще се старая
да повярвам в Рая.
Загрижените стъпки на деня
са вече отмалели да отекват.
Поспри.
И превърни в игра
                 тъгата ми.
Това , че те желая е нелепо!
Аз искам да съм
                бедният планински лъх,
или да бъда
                    дума за проклятие.
Да бъда
                    пепел или плъх,
загризал кръста
на стоманено разпятие.
...Бъди сама.
Ела.
...Заспиваш ли?
Не спирай погледа ми по краката си.