автор: matador

Може да е нисък, и гърбав, и хром,
да носи избелял, протрит балтон,
небръснат, и с костюм назаем взет.
Съседите даже не знаят, че той е поет.
Не ходи в кварталната кръчмица често,
отиде ли, не спори за невърнатото ресто.
Отпива мълчаливо от вкисналата бира,
за усмивчиците тънки причина не намира.
Из пустите улици после дълго се лута,
шепне молитви и рими, от никой нечути.
До късни часове прозорецът му свети.
Какво ли прави в самотата си поетът?

Дали, замаян от уханието нежно на жените,
върви по дирята им топла и се пита:
какво се крие под нежната им ласка-
крило на ангел или дяволска опашка.
Какво пък кара синовете от една утроба
да носят доброта или пък зло - до гроба.
А додето отговор търси на въпросите вечни,
бавно се изнизва край него животът човешки.
И се радва той - на поезията жениха -
със своите девери - горчивите стихове,
че един ден, когато тя остане вдовица,
друг някой след него А, Бе-то ще срича...

Поетът не избира свойта орисия.
Но както лебедът издига бялата си шия
сред патешкия хор - така и той,
дамгосан да живее без покой,
под дирите на небесните планети
настига прокълнатото стадо на поетите.
И нека се помолим с вдигнати десници
да му е лека нелеката участ на птиците-
тези мостове крилати
между небето и земята.
И да повярваме, че даже в изнемога-
той ще е нашият пратеник до Бога.

Но вижте - около главата на поета
венец от думи свети.
Затуй даже в най-тъмните нощи
лесно го вземат на прицел - още!


Текстът не визира нито конкретна личност, нито конкретни събития.