автор: jeck

"Пиши, по-късно ще разбереш."
Авторът

Сетих се за едно интервю на Слави Трифонов с Армен Джигарханян, известния арменски (преди съветски) актьор.
Когато стана въпрос за световноизвестни, велики арменци и Славито го попита, не е ли срещал, познава ли Уйлям Сароян (тогава разбрах, че Сароян бил арменец), Джигарханян отговори, че го е срещал, няколко пъти, че Сароян бил интересен човек.
Не че имали кой знае какво приятелство...Но този човек го заинтригувал най-вече с едно нещо...
При първата им среща в Москва, на някакъв кинофестивал ли, на среща между писатели от различни страни ли, го запознали със Сароян - едър, достолепен мъжага, гледащ широко на живота и нещата наоколо. Сароян се заинтригувал, когато разбрал (може би по името), че насреща му е сънародник, арменец. Извадил един тефтер и започнал да го пита за имената на майка му, леля му, баща му, дядо му... Нещо от типа: ..." Значи ...майка - Сапухи, баща - Манук..." и т. н. и т. н.... Общо взето с това се изчерпал разговора им.
Срещнали се и втори път след години, в Рим ли, в Лондон ли и разговорът им протекъл по същия сценарий... От името ли, от що ли Сароян се сетил, че пред него стои арменец и пак го запитвал за имената на семейните му и пак извадил един тефтер и пак започнал да пише наред.
Имали и трета среща, в Ню Йорк май била...И отново - Сароян извадил тефтера (може да не е бил вече същия, разбира се, най-вероятно доста тефтери да е изписвал талантливият писател) и започнал старателно да записва членовете на арменското семейство. И тогава Армен Джигарханян му казал: "Но вие вече най-малко за трети път записвате имената на моите семейни?..."
На което Сароян невъзмутимо му отговорил: "И какво от това...? Вижте, когато пише, човек се очовечава..."








Бай Митко Кънчев ("Злобата не е моята сила")

През 1985, когато работех в едно машиностроително предприятие в Сливен, се запознах с един мой колега, Бай Митко. Всъщност бях работил повече от година без да контактувам директно с него, май в първите месеци от работата ми го бях виждал да работи като шлосер. Но в по-късно време той работеше вече друго (както разбрах по-късно - бяха го трудоустроили) - на една копирна машина - "РЕМ" - съветско производство, от типа на хелиографите. (Не знам защо точно така са нарекли този тип копирни машини, доколкото мога да направя връзка между тези две гръцки думи: "хелиос" - слънце и "графос" - пиша: названието буквално излиза " слънцеписач" или може би по-разбираемо "слънцекопирач", което долу горе ни насочва към метода на копирането - със светлина.) Всъщност най-характерното за този вид машини, това, по което може веднага да ги познаете, е , че край тях мирише осезателно на амоняк, особено когато работят. (В процеса на копиране се ползува амоняk.) Не помня точно как за пръв път попаднах в стаята с хелиографа, дали са ме изпратили да копирам някой лист или схема или аз съм искал да ми копират нещо мое, лично, но мисля, че от първия път този човек ми направи впечатление със своята кротост и скромност, дори бих казал свитост.
Това, което ме заинтересува веднага беше, че той си копираше едни рисунки на човешкото тяло с обозначени точки на различни места (работното време вече беше изтекло и той беше останал след работа), някакви помагала за акупунктура или по-точно акупресура (акупунктурата е лечение с иглоубождане, а акупресурата - лечебен масаж с натиск на пръстите. ) И всъщност без да го разпитвам почти, той започна да ми обяснява огромният ефект от този начин на лечение, който бе изпитал сам. Особено характерна негова дума беше "методичка" - така той наричаше всяка от тези малки книжчици, събрани от листчета, често свързани чрез телбод, копирани от някои помагала за акупресура, и тематично насочени за различни здравни проблеми: за главоболие, високо или ниско кръвно налягане, безсъние, невроза, астма, сърдечна аритмия и други...
Всъщност такава литература не можеше да се намери тогава в България, алтернативната медицина беше забранена. Той получаваше такива брошурки и книги от чужбина, по-точно от един негов приятел от Франция. Всъщност те бяха приятели чрез кореспонденция, бай Митко беше учил Есперанто, международния език и така бяха започнали да си пишат с този човек , който беше оценил добротата и почтеността на Бай Митко Кънчев и дори понякога наред с брошурките по акупресура му бе слагал в писмата по някоя банкнота от 50 или 100 франка . Най-голямата радост на Бай Митко беше една новополучена френска книга - ръководство по акупресура и се налагаше да ползува услугите на някои от преводачите в предприятието - разбира се, като им заплащаше.
Бай Митко е среден на ръст, слаб, суховатичък, но жилав и буден човек. С огромна охота разказваше за чудния лечебен ефект, който оказва на организма масажът с пръсти върху точно определени точки. Говореше бавно и не силно, гласът му беше малко глух, дори гъгнещ, донякъде носов и като подхванеше определна тема и своя мисъл, донякъде изключваше, донякъде се забравяше, т.е. трудно беше на събеседника му да смени темата. Аз самият на моменти се дразнех когато исках да го запитам някакъв текущ въпрос по темата и задавах въпроса, но той сякаш не ме чуваше или наистина не ме чуваше. Той наистина беше кротък, свит и чувствителен човек и беше износен много от живота, най-вече беше натрупал (или износил) много нерви. Но и това му спокойно говорене, а всъщност и целият той носеше едно успокояващо излъчване и имах чувството, че той знае това и затова не спира, за да отговори на въпроса, който съм му задал, защото знае нещо по-съществено и по-мъдро, сякаш ме лекуваше в момента с излъчването си. От този негов говор и тембър, от неговото излъчване сякаш се посипваше някакъв успокояващ, шипящ сняг в мен, от който ми ставаше толкова меко и шиптящо вътре в мен, от който ми се приспиваше.
При обясняването на различните точки за акупресура той понякога докосваше мястото на тялото за да покаже точно къде да масажираме. И в това му недоловимо докосване без никакъв натиск имаше някаква магия, защото съчетано с бавното му, спокойно, подробно обяснение и глухият му глас просто ме отпускаше, омагьосваше, отнасяше, хипнотизираше.
Той беше преживял доста, или прекалено много за неговата чувствителна, свита, скромна натура. Беше израсъл в Сливен, в бедно семейство, имал още двама братя, а може би и сестра. Живеели заедно всички в една скромна къща. Запазил съм парченца от живота му от неща, които ми е разказвал, всъщност най-драматичноте моменти (защото човек има нужда да сподели най-вече тях, разбира се).
Единият му разказ беше за времето по което е бил бригадир в строежа на Хаинбоаз. Обясняваше как са ги събрали, къде с ентусиазъм, къде по принуда. Но най-важното беше, че той участвувал със сърце в бригадата и си гледал съвестно работата.
Основният интрумент била кирката (и трудовашката количка). Но той не се оплакваше от работата си там. Веднъж, след като работили няколко часа, до към 2-3ч. следобяд, се посмрачило, събрали се облаци и небето започнало да предвещава дъжд. Той бил назначен да отговаря за прибирането на инструмента след работа (събирали всички кирки, лопати и колички в една барака край обекта) и когато всички трескаво започнали да донасят инструментите си, да ги оставят и да бързат да се скрият от заплашително приближаващия се дъжд, той се наел да ги нарежда в барачката, която се намирала на склона на едно дере. В момента строели мост над дерето, изливали го от бетон, имало дървено скеле около и под моста за да може да се кове кофража (дървеният калъп, костюмът, в който се отлива бетона). Почти всички бригадири хукнали да се скрият на завет под почти готовия, отлят мост, по-точно покачили се на дървеното скеле под моста, където било най-сигурна сушина. И там насядали на дъсчената площадка. А приближавал наистина жесток дъжд. Облаците били толкова черни и толкова се сгъстили, че бат Митко се поуплашил, че е останал сам в бараката. И скоро загърмяло, засвяткали мълнии и започнал да се излива пороен дъжд, примесен със бурен вятър. През процепите между дъските на бараката като през решето преминавала вода и скоро дрехите на бат Митко подгизнали. През талазите вода той виждал другарите си под моста, които сякаш били по-защитени, по на завет и се колебаел дали да не изтича при тях, но разстоянието било доста и не се решавал. И както гледал към тях изведнъж забелязал колко много се е увеличил потока в дерето. И не само това, а и с каква огромна бързина нараствал. Малкото и безобидно допреди час ручейче се превърнало в заплашителна река. И преди не толкова съзнанието му, колкото подсъзнанието му да е запалило малката сигнална лампичка за приближаващата опасност, очите му видели или по-скоро ушите му чули грохота на високата водна стена слизаща отгоре по голото дере. Всъщност по-скоро било вода и кал, примесени с изкоренени храсти, стволове на дървета , търкалящи се камъни. И докато младежите и девойките под моста се осъзнаят и успеят да избягат, тя достигнала до моста, ударила по скелето, което започнало да се клатушка. да подава. Някои от подпорите, ударени от тежки предмети, от дънери или от камъни, се отделили и били повлечени от стихията. И след секунди цялото скеле се разпаднало и било понесено надолу по дерето. Mомичетата пищeли от ужас. Пред очите на бат Митко другарите му били погълнати от пороя. Телата им се загубили сред калната вода. Той се ужасил и мигове стоял като без да може да се помръдне, вцепенен от паниката. В главата му не се появявала никаква мисъл, а и не виждал как може да им помогне. По едно време се усетил да дотича до лагера, който бил наблизо и да извика другите бригадири, които били там - на помощ. Всички от лагера за минути пристигнали при моста и хукнали надолу по течението на реката да спасяват отнесените. Някои от момчетата се хвърляли в пороя (голямата първа вълна била попреминала) за да се опитат да намерят и извадят някои от другарите си от калната вода. И успели да спасят много от тях. Но за съжаление и много младежи били изчезнали под мътните води. Бай Митко си спомняше за едно момче, което рискувайки до крайност, десетки пъти влизало отново и отново да се опитва да спаси още от другарите си.
Трагедията била неописуема. Десетки младежи загинали, удавени в мътните води.
Но ръководството на лагера (след като докладвало за страшната злополука на най-високо място) забранило на бригадирите да пишат на близките си за случилото се, за да не се създава паника и да не се помрачава създаденият идеалистичен ореол около бригадирското движение. Сигурно и родителите и роднините на починалите са били посъветвани (или по-скоро им е било наредено) да не разгласяват трагичната вест...