автор: crying_fairy

Беше сутрин. Една от онези студени и уморени сутрини, в които не ти се иска да станеш от леглото. Дори и Слънцето не иска да изгрее, а облаците оставят лъжливо чувство, че нощта не е свършила. Само леглото е още топло, завивката те приласкава, сънят те завладява отново... И будилникът иззвънява пак. И пак. По-силно.
     Станах. Съблякох се и влязох в банята. Измих зъбите и лицето си, взех си бърз душ и се върнах в стаята. Погледнах часовника - 7:30. Обърнах се към прозореца - 6-6:30. Но за жалост в нашия свят трябва да се съобразяваме с часовника, а не с личната преценка за часа.
     Облякох се. Дънки и блуза с дълъг ръкав. Обух маратонки и си метнах бежовото яке. Излязох от апартамента. Естествено, бях забравила нещо. А, да. Чантата. Съответно ключовете и... цигарите. Върнах се. Къде ли са? На масата в хола се мъдреше една кутия, но беше празна. Порових из кухненските шкафове и намерих една (очевидно, поне според праха) стара кутия - Карелия, без бандерол. Взех я. Грабнах си чантата и ключовете и изтичах. Не се учудих, пак закъснявах.
     Не изчаках асансьора, слязох по стълбите. Срещнах г-жа Иванова. Тя беше възрастна (хлапетата твърдяха, че е на поне 100 години) и беше ужасна ранобудница. Винаги стоеше на стълбите и сякаш чакаше да се случи нещо. Скоро щеше да се окаже голяма късметлийка - свидетел на какви ли не събития. Но тази сутрин бе поредната скучна сутрин за нея. Дори не ме поздрави. Отминах я. Все пак ми беше писнало от подозрителния й поглед, така изпълнен с очакване. А и бързах, имах 3 минути до автобуса.
     Изтичах на улицата. Наистина беше студено, гълъбите се гушеха един в друг. Врабчета не се виждаха. Беше много пусто. Ужасно пусто. Стана ми малко празно - самотно е да се събуждаш сам всяка сутрин, да нямаш нищо вкъщи заради което да пропуснеш работа, да не те задържа нищо, освен топлото легло... Ставаше ми все по-празно и по-празно и...
     -По дяволите!-изругах тихичко. Автобусът заминаваше от спирката, поредната сутрин, в която ще стоя и ще чакам. Сякаш бях единственият човек, който някога изпуска автобуса. Приближих пейката с провлачени крачки и седнах. Извадих цигара и понечих да я запаля... Стиснах устни да не изругая пак. Нямах запалка. Обърнах се с надеждата да видя някого или кой знае... да видя изпусната запалка на земята? И тогава видях него. Още не знаех, че следва животът ми да се промени... Но почувствах нещо.
     В този момент сутринта ми се стори още по-студена...